Бясната Сирануш

 

–          Бясна съм! – малката Сирануш се въртеше като зверче в клетка.

–          Бясна съм, не може така!

–          Какво ти има, защо си „бясна“? – макар че тонът бе абсолютно сериозен, очите на дядо ѝ се усмихваха толкова широко, че топлината им обгръщаше съществото ѝ.

–          Дядо, не е справедливо, такава съм глупачка! – Сирануш бе неукротима. Точно като майка си, когато се вбесеше – сякаш потъваше в себе си и не искаше да излезе от там. Светът ѝ започваше да се стеснява, мястото, което винаги обичаше, ставаше за нея затвор, а всички хора ѝ бяха виновни за това, че тя самата бе открила своя грешка. И точно както в случая, Дядо ѝ бе толкова добродушно погълнат от емоциите ѝ, че тя не можеше просто да го игнорира. Той стоеше до нея и чакаше. Чакаше със състрадание, нежност и разбиране, но винаги с усмивка.

–          Дядо, не ми е смешно, направиха ме на глупачка, но аз съм си виновна, ако бях ѝ казала какво си мисля за нея, нямаше да се оставя да ми говори така. Обаче, уф-ф-ф, на момента нищо не можах да измисля, сега мога да ѝ наговоря толкова много, но там просто си замълчах, разбираш ли, и сега много ме е яд! Яд ме е, защото не е по-добра от мен, напротив, а непрекъснато се заяжда и се опитва да ме дразни. А не искам да се занимавам с нея, разбираш ли?

Дядо ѝ разбираше чудесно, дори и да не му разказва какво се е случило, пак би разбрал. Та нали малката Сирануш отрасна пред очите му. Най-добре от всички я познаваше той, защото, за разлика от родителите ѝ, на него не му се налагаше да бъде възпитател, той само се радваше на тяхното присъствие, както и те на неговото. Винаги имаше време за тях, а те – винаги обич за него.

–          Сирануш, може ли да ти кажа нещо, скъпа? – каза тихо той

–          Разбира се, дядо, но знай, че няма да се успокоя, много ме нервира онова добиче!

–          Аз и не искам да се успокояваш, щом трябва – ядосвай се, но знаеш ли как да подминаваш безопасно простащината и глупоста без да се удариш или паднеш?

–          Няма такъв начин, дядо! Винаги се ядосвам, яд ме е!

–          А може и да има начин да полетиш над нея, като птичка, знаеш ли те как летят?

–          Как?!

–          Аз знам два начина: Първият е като скочиш, но забравиш да паднеш (подробните инструкции са дадени в „Наръчник на галактическия стопаджия“). Вторият – прощаваш. И да ти кажа ли, не съм привърженик на първия начин.

–          Дядо, как да ѝ простя, като всеки път е едно и също?

–          Когато прощаваш прошката не е за нея, тя е за теб!

Advertisement

„Иска ми се да живея“ – за да съм с теб

Чета, чета и тихо страдам
любов ли е това или пък не
от делника красив в тъга пропадам,
а тичат по полята волните коне.

И чувствам болка няма, нерв суров
оголен под лъчите на живота,
но вижда себе си в покров
дълбоко във земята потна.

А слънцето раздава бяла светлина
за всеки, който погледа обърне
и аз се кланя пред света
защото ти си там, а аз до теб ще бъда.

Скъпи малки чудеса

Сега е началото на 2014 година, Варта вече е на 13 години, Еги – ще стане на 10, а Армина – на 9. Казвам го, защото нещата, които ще си кажем ще зависят от времето когато сме ги казали.

Скъпи малки чудеса, днес ще ви занимая с нещо, по-важно от всичко друго споменавано до сега. То е само едно качество, дадено на всеки от нас, но с времето потушено и загърлено под слоеве съмнения и предрасъдъци. Ще си говорим за обичта!

Преди време имах приятел, който винаги бе нещастно влюбен. Харесваше си някое момиче и започваше да въздиша по него, да страда и да иска да е с нея. По-нататък рядко пристъпваше, не правеше следващата крачка. Бидейки изявен прагматик често го укорявах за този му навик като му предлагах решения, които в моите очи изглеждаха напълно уместни, но той неизменно ги отхвърляше. Един ден ми каза:

–          Агоп, аз трябва да обичам, искам да съм влюбен, защото само така мога да рисувам!

И наистина, по онова време правеше чудни картини. Любовта бе енергийният му източник, който фокусираше таланта му на върха на четката. Това можех да приема, но несподелената любов винаги ми е била подтискаща. А и той не се справяше особено добре с трансформиране на емоциите си, някои картини бяха откровенно тягостни, но пленителни.

За това искам да ви кажа, че ви обичам. Подозирам, че го знаете, но предпочитам да го кажа. В стремежа си, човек да се съхрани на върха на въображаема пирамидка на собственото си съзнание е склонен да се отказва от такива компрометиращи чувства, иска да е неуязвим и твърд. Съгласен съм, но така трябва да е когато се води битка, не когато е с хората, на които държи. А аз държа на вас, защото виждам, как ден след ден се преобразявате и ставате това, за което сте родени – чудни човеци.

Варта е много организирана и дисциплинирана, може да носи отговорност както за себе си, така и за всички хора, които са оставени на грижите й. Има остра мисъл, сръчни ръце и живо сърце, а то – винаги наднича през очите на хората. Иска да види какво става навън, да усети вятъра толкова ли е студен и пронизващ? Това нейно сърце ще й отвори вратите към много чудеса. Горделива също е, и е склонна да се надценява, но това е урок, който се учи много трудно – „до къде ми стигат силите“, така се нарича и всъщност тази граница винаги расте и се разтяга. За това хората, които непрекъснато се усъръвшенстват страдат от невъзможността да знаят къде точно им свършват силите днес. Варта разполага и с голяма физическа сила, която до голяма степен е трансформирана духовна такава. С лекота може да изпълнява сложни физически упражнения, но ако не го прави, тялото й престава да бъде в синхрон с душата. Защото, пак казвам, при нея силата на тялото е сила на духа. Ако духът й не се проявява през тялото престава да отдава сили там и тялото би се запуснало. Много бих искал да кажа, че бъдещето й е такова, каквото сама реши, защото са й дадени заложби от различни, често несъвместими източници. Важно за нея е да не се разочарова от хората като цяло, защото силните могат лесно да забравят какво е да си слаб и да препишат тази слабост на мързел или нежелание у другите. Вартиг, знай че каквото и да захванеш, ние сме с теб, защото то ще те отведе до висините на самопознанието и собствената ти реализация. Варта я помня като малко пълничко бебе, което още преди да се роди настояваше за постоянни разходки, а след това, седеше подпряна с възглавници от три страни и слушаше разговорите ни. Правеше го с такава тиха и задълбочена любознателност, че чичо ви Жоро я нарече Малкия Буда. Много ми е мъчно за онова бебе, но знам, че от него израстна прекрасна и красива дъщеря. Обичам те, Вартиг!

Еги е много сърдечен и забавен, като лесно може да намира консенсусни решения. Такива, при които двете страни са еднакво доволни (или еднакво недоволни). Обича да знае правилата, за да разбере как да ги спазва и въпреки това да прави неща, които са в разрез с идеята им. Много е чаровен и е слабост на повечето жени, което му дава огромно предимство в живота. Нестандартния му ум може да играе в негова полза или вреда, от Еги зависи дали ще може да го овладее и да го вкара в полза. Той е също особено упорит, когато реши да постигне нещо, от бебе. Винаги пред очите ми са два спомена – първият още новороден на няколко минути лежи върху корема на майка си забил лице в нея. В един момент повдигна глава и отправи смръщен поглед на света. Силите му стигнаха за няколко секунди, след което лицето му пак се зарови в майка му, но тези секунди ще помня до края на живота си. Втората случка е вече като бебе, обичаше да изключва телевизора от копчето, а така изключен апарата не можеше да се пусне от дистанционното. След няколко поредни забележки му се скарах точно преди да натисне бутона, а пръста му остана залепнал за копчето. Гледа ме мълчаливо в продължение на минути и след като реших, че е разбрал и свърших с обясненията, Еги натисна, телевизора угасна, а той се свлече на земята (тогава не можеше още да върви) и изтопурка нанякъде. Упорит е и е много чувствителен, обича да обича и да го обичат. Все още не е разбрал как да си разпределя времето и дава превес на игрите, и забавленията пред основните си задължения. Има изявена физическа сила, въпреки все още крехкото си тяло, подчертан интерес към огън и вода, обича да общува и това го зарежда. Винаги е много благодарен слушател, а пъргавият му мозък е способен да направи асоциации немислими за повечето хора. Той е един от най-безстрашните хора, които познавам. И силата му идва не от убеденост, че е по-силен от другите, а от вяра, че няма да попадне в неприятна ситуация, вяра че нещо го закриля. Когато беше на 6 години се качи по стълба на 5 метра височина. Научи се да не се страхува и като караше ски се пускаше от там, от където само опитни скиори си позволяваха, а един път като влезе в морето вече не можеше никой да го извади от там. Какво го грози ли? Да се остави на мързела си, ако това се случи ще забави личностото си развитие много, защото брилянтния му мозък заедно с помощта, която получава от стихиите ще го придвижват напред и без негово желание, но няма да извърви и малка част от пътя си, който ще преодолее ако събере себе си. От него ще стане чудесен мъж, много хора вярват в това и аз съм един от тях. Обичам те, Йехия!

Армина – най-малката от всички, но по нищо не отстъпваща на тях. Тя е чародейка. Мисля, че така се наричат хората, които притежават големи сили неприсъщи на другите. Армина е силно изразена творческа натура. Обича всичко да е подредено спрямо един по висш ред, често неясен на останалите хора. Има несловесни начини да комуникира с хората за това често е мълчалива и външно притеснителна, всъщност тя е отворена към хората, но не с думи, а с дела. Обича да помага винаги и с каквото може, изказът й е зрял не за годините и често изненадва с твърдения надхвърлящи онова, което се очаква да знае. Решенията й са осъзнати и категорични. Армина може да взима решения най-бързо от всеки друг, като изборът й почти винаги е безпогрешен. Има силно изразени артистични способности и влизането в определени роли й доставя истинско удоволствие. Понякога рискува това й увлечение да не я остави без неин собствен живот, но разчитам трезвата й преценка да я предпази от този избор. Много се притеснявах когато дойде при нас, защото осъзнавах, че с толкова красива сестра трудно ще си съхрани самочувствието. За щастие като порасна видях, че тя също притежава красота, която е просто по-различна. Паметта й също е по-различна, има огромен капацитет, но и вградени защити, които й пречат да приема информация от неприятни за нея хора. Според мен, това е чудесно качество, защото ще я предпазва, но понякога съдбата говори през различни хора и ние сме тези, които трябва да решаваме какво да знаем и какво не. Армина много ясно дава да се разбере какво иска и какво не, като фокуса й е винаги в Човешкото изживяване, в предаването на емоциите и в подпомагането на другите хора. Ако беше магьосница щеше да е бяла. Обичам те, Армина!

Не знаете какво щастие е да растете сред даровити хора, всеки със своите заложби, всеки със своите добрини. Ден след ден ви гледам и се чудя какво ли добро съм направил, за да ме възнаграждават с вас?

Уважение

 

Скъпи малки приятелю, ще си поговорим малко за уважението. За това митично чувство обвързвало ученик с учител, дете с родител, дори и приятели. Да уважаваш някого, да го зачиташ, да го изслушваш и да се вслушваш в неговите думи – всичко изброено е в основата на това да си „отворен” към другия. Но не в онзи пошъл смисъл, придобил популярност в последните 10 – 20 години, а да си отворен в смисъла да поддържаш връзка, да изградиш мост, който да те свързва с другия. Уважението, освен всичко останало, е и в основата на трупането на нови знания. Нали разбираш, ако не зачиташ някого, ако смяташ, че не заслужава дори вниманието ти, би ли могъл да възприемеш неговото твърдение или мисъл? Дори и елементарно свидетелство би ти се струвало измамно, понякога тенденциозно лъжовно. А ако го уважаваш? Ако си го приел за капацитет в една или друга област тогава всички твърдения ти се струват дълбокомислени и пропити със смисъл. Всяка дума предизвиква у теб възглас: „Да, така е, колко добре го е казал!”, но това е твоят глас и твоят житейски опит. Всичко се пречупва през нашата призма на натрупани знания и те са най-достоверни, защото са нашите, а опита, деца, не може да бъде прехвърлен, той трябва да се изстрадва. Това е въпрос, който съм обсъждал надълго и нашироко с моя баща, когато бях достатъчно голям, за да имам самочувствието да споря с него, разбира се. Той ме съветваше, както всеки родител, и се дразнеше, когато не следвах съветите му.

– Защо, не го правиш както съм ти го казал? – сърдеше се често – това съм го преживял, знам какво ще стане, трябва ли и ти да минаваш през него?

–  Да – отговарях винаги – това е твоят опит, но за да стане и мой трябва да го преживея!

Тогава, в онези години затвърдих убеждението си, че опитът трябва да бъде преживян, видяното или чутото не върши работа. Но, разбира се, има полза от него, защото ни показва какъв е вероятния край на пътя, по който сме поели. Но това е само вероятност, може за някой друг отклонението, което аз не съм забелязал в последните метри да се окаже нова магистрала с цяла нова вселена изживявания и точно това да е неговия път, но може и да не е.

Но ако имаме щастието пред нас да стои човек, който уважаваме, то с негова помощ можем много да скъсим този процес на проба – грешка наречен трупане на опит. Чрез такъв ментор детайлите в нашия живот се преобразяват в натрупан опит, който до момента е оставал неосъзнат, но сега, като по чудо пъзелът се нарежда и ние се чувстваме по-завършени, по-стойностни.

Наскоро ми се случи да се запозная с някого и от първата минута да знам, че го познавам, сякаш сме били години заедно. Изведнъж знаех много неща за него, а се бяхме здрависали само. Поговорихме, оказа се, че нещата, които съм усетил, са абсолютно верни, наистина знаех много за него, а и от малкото разменени думи научавах все повече. Вярвам, че същото усещаше и той, защото беше отворен.

Този случай, пречупен през призмата на опита, само затвърждава нуждата да сме открити към хората, ако се отдръпнем, заточваме себе си в затвора на собствените си мисли.

За това е нужно уважението между хората, но не това привидно поведение от вида: „Бръмчи си не ми пречиш”, а наистина приемане на другата гледна точка и асимилирането й.

Преди повече от десет години един приятел ме попита:

–          Защо не четеш вестници, Агоп?

–          Защото информацията в тях не е пълна и се манипулират читателите – отговорих тогава.

А той, за моя голяма изненада, ми каза:

–          Е, нали за това имаш глава на раменете си, прецени какво е вярно и какво не!

Беше абсолютно прав! В желанието си да остана с независима оценка аз бях отрязал връзката си с пресата, защото смятах, че така ще се съхраня. Но ако бях достатъчно силен можех да се предпазя от лошите ефекти на пропагандата и същевременно да съм в крак с новините. Тогава не уважавах пресата, не уважавах и труда на хората, които работят в тези издания. Всъщност от това страда винаги този, който се крие. Да си представим типичния тийнейджър – с разхвърляна стая, знак „забранено влизането” на вратата, сърдит поглед и агресивно поведение. Той пресича достъпа до себе си на всичко онова, което е приемал по-рано – и най-вече на родителите си. Защо? Защото не ги уважава повече! Вече не са еталон за нещо положително, а са остарялото, онова, от което децата имат нужда, да се отърсят, за да се провъзгласят за нормални големи и значими хора – точно като тях, че дори и по-значими. Разбира се, скъпи деца, вие сте далеч от тази фаза и искрено се надявам никога да не минете през нея. Както вие трябва да уважавате някой, така се очаква същото и от него. Защото както вие се учите от нас, така и ние се учим от вас. Най-добрият учител е ученикът.

Когато бях ученик мечтаех за времето, когато ще стана голям и ще напусна училището, няма повече уроци, няма изпити и оценки. Още тогава баща ми ме приземяваше с думите:

–          Сине, човек се учи цял живот, ако спре да учи, значи е умрял.

Тези думи бяха по-специални, защото произхождаха от дядо ми Агоп, когото аз не познавах, имах само идеализирания му образ в очите на баща ми – неговия баща и мой дядо Агоп. В живота след училище по-ясно се вижда трупането на нови знания. Учиш се от някой, който считаш, че е по-напреднал от теб, от теб се учи някой друг, от него трети и така до малкото бебе, което се смее на пеперудката пред очите му. Виждаш я и се усмихваш и ти, защото това е по-важно от проблемите, които те глождят. И така кръга се завърта, всеки се учи от всеки и всички сме ученици.

Но да се върнем на уважението, този път към непознатите, към хората на улицата, към тези безизразни лица, с които сме заобиколени по много часове в денонощието. Трябва ли да се насилваме да ги уважаваме, та те дори не си говорят с нас, нали? Така е, не си говорим с тях, но това не означава, че не комуникираме. Разменяме погледи, жестове, присъствието на другия човек край нас е повече от осезаемо и то ни влияе. Наш е изборът какво ще правим с това влияние. А има два пътя да се справим с него. Единият е да вдигнем щит, с който да отблъскваме чуждото въздействие, а точно обратният подход е да се отворим за всички тях. Няма правилно и еднозначно решение. Нито трябва да сме постоянно блокирани, нито винаги отворени. Първо трябва да възпитаме достатъчно силни защитни механизми, за да си позволим да допускаме чуждото въздействие. Да го пропуснем до нас без обичайното съпротивление, след това да го обмислим, класифицираме, ако щете и тогава то да стане част от нашия опит. Но ако въздействието е изцяло негативно, вредно? И ако за капак на всичко ние не сме достатъчно силни да му устоим или не успеем да го класифицираме правилно? Тогава трябва да го блокираме преди да е дошло до нас. И това са случаите, в които трябва да пуснем защитното си поле и то да ни предпази, но тази преценка е колкото трудна, толкова и интуитивна. Някъде в нас, в някои дълбоко, в други от нас по-плитко, стои малко, тихо гласче. То ни казва кога да се страхуваме от чудовището в гардероба, предупреждава ни когато се качим на много високо, че това е опасно и трябва да се отдръпнем, и ни прожектира направо в мозъка как падаме и се разбиваме. Но това същото гласче ни подкрепя, когато имаме нужда от помощ, насочва ни леко и невинно към правилния път и ни желае доброто. Някъде в нашето порастване ние се научаваме да не го слушаме, както по-късно спираме да се вслушваме и в нашите роднини и накрая загърбваме и приятелите си. Но това става толкова бавно и естествено, че един ден се събуждаме със самочувствието, че светът е в краката ни и ние можем да постигнем всичко без да питаме никого и нищо извън собственото ни АЗ. Тогава, деца, трябва да ви светне червената лампичка в главите – загубили сте малкия негодник, който ви е спирал, когато ви се е тичало и ви е местил краката по клатещия се мост, когато ви е било страх.

И накрая ще ви кажа още нещо последно – уважението започва от теб и е изцяло в теб. И първия човек, който трябва да се запиташ дали уважаваш е теб самия. Уважаваш ли се? Уважаваш ли семейството си, приятелите? Дори и да не се харесваш, трябва да се уважаваш, за усилията, които полагаш да се промениш, за това, че направи онова нещо … тогава, за всеки миг от живота си, в който си помогнал някой да се почувства по-добре. Трябва да се уважавате най-малкото, защото ние ви уважаваме, а не бихме го направили, ако не заслужавахте, нали? Бъдете горди и спокойни, ние ще бъдем винаги до вас. Няма да ни виждате, няма да ни чувате, но ние ще сме там, защото вие сте част от нас и това е до живот.

Тогава, когато другите отдавна са се отказали

Случвало ли ви се е някой да настоява да направите нещо неправилно и да се аргументира с думите:

–          И какво като не трябва, те не са тук, никой няма да разбере …

На мен ми се е случвало, при това често. Това заедно с един въпрос, който така и не разбрах като малък: „Слуша ли те дядо ти?“ бяха повод за много мои терзания. От една страна исках да имам свободата да правя каквото искам, от друга не можех да правя неправилните неща. И ако докато си малък можеш да минеш с извинението, че не си дооценил ситуацията, то тази дилема става много тягостна в по-напредналите ни години. Имаме наложено поведение – от семейството, от фирмата в която работим, от приятелите, от минувачите дори и същевременно имаме вътрешна нужда да проявим свободата си, защото само истински свободния човек е полезен както на себе си, така и на околните. За това сега ще си говорим за това как да постигаме хармония между тези привидно несъвместими критерии, как е възможно едновременно да се задоволяват исканията на външната среда без от това да страда собствената ни свобода.

Ще започна с един пример от годините когато отбивах войнския си дълг. Вие не сте ходили в казарма, няма и да бъдете, но там е място където свободата ти е силно ограничена. Повече прилича на затвор отколкото на каквото и да е друго място. Та там всяка сутрин трябваше да тичаме по около три километра. За мен тичането никога не е било удоволствие. Точно за това в тинейджърските си години всекидневно практикувах този неприятен спорт. И в казармата – десет години след като съм го правил доброволно за пръв път, трябваше да го правя на сила, гол до кръста, често в студено време, по тъмно, с обувки тежащи повече от килограм едната и най-неприятното – бутайки се и блъскайки се с още стотина човека като мен. Сами разбирате, че това изживяване бе смущаващо, а и аз не успявах да го правя с лекота. Уморявах се, тежеше ми и се чувствах като хванат в капан. Единственото, което ми хрумна тогава бе да се потопя в дълбокото – започнах да тичам по 5 километра. Първите три с останалите войници, а след това още два докато те си оправяха сутришния тоалет. За целта ставах по-рано, оправях се и така имах времето да се тренирам. Най-опасни са хората, които самоволно се докарват до лимита на възможностите си – от тях можеш да очакваш да продължат много след като всички други са се отказали.  Така постепенно свикнах с този режим, че дори и повече – започна да ми харесва. Хората край мен дишаха тежко, негодуваха, правеха опити да излъжат криейки се в храстите, но това не бе нужно, защото щом вече си трениран няма защо да се криеш, напротив – можеш смело да излезеш напред и да посрещнеш следващото предизвикателство.

Това деца, се постига лесно само със смяна на фокуса ви – от жертва в творец. В единия случай вие сте жертва на ситуацията, в следващия вие вече я контролирате, тя става част от вас и вашето битие. Това е начинът, който открих и работи за мен, да посрещам очакванията на околните. Знайте, че сте способни на много повече от колкото си мислите, че сте. Имате възможност да избирате и само така няма да бъдете избирани.

Но да се върнем към първоначалната ни тема – как да покривате очакванията към вас, без да страда силната ви личност. Простият отговор е – като ги надминете. Този отговор, безумно елементарен, стои в основата на легендарната японска прецизност. Там всеки един работник, независимо от сложността или елементарността на задълженията си, се стреми да надмине изискванията, които са му зададени. Сам, без външен натиск, се опитва да стане перфектен в конкретната си работа. И така деца преминаваме към ядката на тази статия – онова вътрешно чувство, което те тласка да вършиш правилните неща, независимо от пречките. Това деца се нарича самодисциплина.

Ние вече говорихме за дисциплината – тя наподобява тренировка на куче. Човекът (или животното) трябва да се научат на твърди правила на поведение, така че да не пречат на околните си и да проявяват в максимална степен собствения си потенциал. Но забележете, това са правила писани от някой друг – родител, общество и други фактори, имащи въздействие върху израстването на всеки от нас. При самодисциплината вие прибирате ядрото от критерии в себе си. Вече не зависите от преценката на външни за вас хора, а само от собствената си такава. Ядрото ви, което е формирано и отрасло (или придобило форма) извън вас и често стои в ръцете на най-близките ви, трябва да ви бъде върнато. Само тогава вие можете да направите следващата стъпка по пътя на своето развитие, като по-завършени и по-цялостни.

Много често това е преломен момент в отношенията между хората – това е времето когато ученикът става равноправно отговорен за своите постъпки и ако не е напълно завършил своето обучение по живот, то със сигурност го е преполовил. От друга страна за близките ви, които са ви предали щафетата остава мъчителната болка да виждат как страдате и се наранявате, но по свой собствен избор, и по ваша преценка. Само тогава ще си изградите и вашата система от „житейски истини“.

Всъщност казано с по-прости думи и далеч от по-глобалните разсъждения, обладаването на самодисциплината е нещото, което различава изконно хората. Дисциплинираните са често наричани послушни, а самодисциплинираните – принципни. За първите има една истина – и тя е каквато я каже някой извън тях, някой който са приели като авторитет и са решили да следват. За другите истината е затворена вътре в тях, вътре в душата им и само така могат да преценят дали нещо е правилно или не, за тях чуждия авторитет не е по-силен от вътрешната им убеденост, нито думата на по-възрастния тежи повече от собствената. Самодисциплината е трудна за овладяване, иска саможертва, иска желание за развитие, а съгласете се, колко са мазохистите, които биха се подложили на това и то с ясното съзнание, че ако го постигнат после пътят им вероятно ще стане по-трънлив. Защото принципните хора са неудобни в дадени ситуации и колкото по-сиви са ситуациите, толкова по-неудобни са те.

Защо да го прави тогава човек? За да върне центъра на преценките при себе си, за да стане по-пълноценен, за да не е зависим толкова от другите, а същевременно да може да им помага при нужда. С това самодисциплинираните хора са полезни – те имат силите да преследват правилния път тогава, когато другите отдавна са се отказали.

Уважението между деца и родители и между деца и възрастни

Бях на не-повече от 6 когато отидохме на гости на наши роднини от друг град. Тогава (преди 1980-та година) не беше прието да се спи по хотели, поне не и в нашето обкръжение, и така всички ние  6 човека отседнахме у тях. А те бяха двама родители със син Методи – на 4 и възрастна баба – майка на един от родителите. И ние бяхме представени от три поколения – аз и сестра ми, майка и татко, и дядо и баба. В началото всичко беше съвсем нормално – възрастните си се познаваха, а ние децата се опознавахме. Играехме с играчките на Методи, които той неохотно отстъпи, а след това си ги придърпваше и даваше други. Докато и тях не решеше, че не му се делят. С времето Методи започваше да се държи все по-агресивно докато накрая се нахвърли … на баба си, която се опитваше да го облече, защото се беше разсъблякъл. Пред очите ми детето (каквото бях и аз тогава) се развихри като тайфун, а баба му се сви и не понечи да настоява. След секунди бях хванал Методи за врата и го бях подпрял на стената. Говорех бавно и помня, че му казвах, че не се държи възпитано и трябва да се извини на баба си и да се облече. Като малък бях едър за възрастта си, а и две години разлика си е много за деца. Откакто се помня умея да се бия, та физическата саморазправа не представляваше нещо необичайно за мен, но помня как Методи изведнъж се промени. В началото не разбираше, че е нападнат и се опитваше истерично да се отърси от мен. За негово съжаление не успяваше, не само бях по-силен, но и го бях хванал за гърлото – доста дискомфортно усещане. След малко се предаде – отпусна се и започна да изпълнява това, което му нареждах – извини се на баба си, облече се … и избяга в другата стая. Както разбрах по-късно, за да се оплаче на родителите си. Възмездието дойде във формата на дядо ми, който ми се накара и ме отпрати в една от стаите. Не бях съгласен, та аз не бях виновен, толкова ли не разбираше дядо, че аз защитавах бабата на Методи? От безсилие се разплаках! След малко дойде майка ми. Тя винаги ме изслушваше, а и знаете, като си каже човек някак му олеква, нали? И без някой да му помогне, без дори да го посъветва нещо, само като си изплаче болката и тя някак намаля. Майка ми тогава ми обясни нещо, което ме накара да гледам на света с други очи – очите на голям.

Сега скъпи ми читателю, преди да издам какво точно ми каза, ще се върна за момент на ситуацията. Методи бе явно недовъзпитан, двамата му родители и баба му се бяха превърнали в слуги, а това никога не е добре за един човек. Знаете народната поговорка: „Много баби – хилаво бебе“. Случаят бе такъв. От друга страна моето възпитание бе дошло от родителите ми – майка ми и баща ми. Баба и дядо не са се намесвали. Всъщност дядо ми, много ме обичаше и през целия си живот ни един път не ми е повишил тон – с изключение на този ден, когато бяхме на гости. Това беше още по-ужасно и не разбирах защо? Защо дядо, който винаги е одобрявал действията ми, ме „опозори“ пред домакините, при това бях твърдо убеден, че съм бил прав.

Та майка ми дойде в стаята и ми каза нещо, което бе толкова шокиращо, че забравих за чест и сълзи и започнах да хълцам – каза ми:

–          Успокой се сине, разбира се, че беше прав! Но ние сме на гости!

–          И?! – недоумявах.

–          Не може да се държим грубо с домакините, ние сме у тях!

–          Да, но той не беше прав, обиждаше баба си!

–          Да, не е бил прав!

–          А аз какво трябваше да направя?

–          Това, което си направил е свършило работа, сега поне докато сме тук няма да се държи така.

–          Ако съм бил прав, защо тогава дядо ми се скара?

–          Не можеше да не ти се скара, защото това се очакваше от него. Трябваше да го направи, за да изглади нещата пред родителите на Методи. И трябваше да е дядо ти, защото той е най-възрастният от всички нас, не можехме да съме аз или баща ти.

Бях в потрес, от една страна всичко беше точно и съм постъпил правилно, от друга отнесох забележка от човек, който никога преди това не го е правил.

Като пиша това се сещам за един анекдот:

Иванчо срещнал Марийка, било края на есента и се очертавала зимата да е доста студена.

–          Марийке – казал Иванчо – може ли да ми услужиш с 20 лева за през зимата?

–          Може – отговорила Марийка – но ти кога ще ми ги върнеш?

–          А, на пролет.

–          А колко ще ми дадеш, за това че ти давам на заем?

–          Колко искаш – попитал Иванчо?

–          Още 20!

–          Добре, ще ти върна 40 на пролет!

–          Добре Иванчо, договорихме се, ето ти 20 лева, обаче знаеш ли, на пролет ще ти е трудно да ми върнеш 40 лв. нали? Я сега да взема двайсетте, а на пролет ще ми върнеш само 20, нали става така?

–          Става! – казал Иванчо и се разделили.

Вървял и си мислел – Преди малко нямах пари и сега нямам, но сега дължа 20 лева … а „всичко е точно“!

Горе-долу така се чувствах и аз тогава – нищо не беше както трябва, но „всичко бе точно“.

За малките ми читатели

Сега, години след тази случка, която съм убеден, че нито Методи, нито родителите му помнят знам къде е грешката – не беше в Методи, а беше в тях. Всеки човек трябва да възпитава в себе си и в околните си уважение към по-възрастните. Въпреки, че понякога е трудно, дори невъзможно, но трябва. Уважението към родителите е най-лесното и най-интуитивното. То го има по принцип, ако родителите не са успели да го отблъснат по някаква причина или ако детето не е вече самостоятелен човек – тогава то (по-скоро вече Той) решава кой път да следва и кои кумири да гони.

Става най-лесно ако ежедневно пред себе си имаш примери на благородно и уважително поведение, тогава има причина и ти да уважаваш. Ако обаче случаят е точно обратния?

Една сутрин чувам майка и син да се карат в коридора на училището на моите деца:

–          Ела тук, ти казвам! Ще ме слушаш! – майката крещи.

Сина бяга по коридора и обикаля майка си от разстояние.

–          Ела, чуваш ли ме?

Продължава да гравитира като я дразни, че не може да го хване.

Тя се протяга и го хваща за ръкава.

Ритници, шамари, пак ритници – сина налага майка си. И тя го пусна.

 

На мен толкова ми беше достатъчно, обърнах се и излязох от училището. По това време сина беше 1-ви клас. Сега е 4-ти, вече не се гонят с майка си, не се и бият – вървят близо един до друг, но като чужди. Когато тя му говори той се обръща на другата страна, върви крачка – две пред нея и влиза в училище без да й каже „Довиждане“.

Ако бях свидетел на такава сцена преди 30 години щях да се намеся и да сложа палавника на място. Сега не, защо? Сигурно с годините съм станал по-студен, по-нечувствителен и съм се скрил зад нихилизма (това знаете ли какво значи, малки ми читатели? Ако не, попитайте някой по-голям, те – по-големите освен, че носят по-големи дрехи в тях крият малко повече думички – питайте, защото не е срамно да питаш, срамно е да не ти отговорят). Или с възрастта човек се вдига малко по-високо и по-в страни, така че почва да вижда винаги двете страни на всяка една ситуация – на медала. Виждаш детето, което налага майка си, а тя се прави че нищо не е станало. Защото това е нейното дете и ако признае, че не е право, трябва да признае, че и тя не е права. А това, скъпи ми читатели е може би най-трудното, по-трудно от това да кажеш „Извинявай!“ дори. И сега не я боли от това, че я бият. Дори ще седне с приятелки и ще сподели, колко енергичен е нейния син, как по цял ден тича и дори като се опита да го спре започва да рита и ръкомаха – защото има много енергия.

–          Ах, от къде я взимат тази енергия, да им се чудиш! – ще се присъедини другата майка

–          То и моя ходи на футбол, след това го караме на плуване и ако не го разходим не може да заспи, добре, че му купихме нов компютър, та там …

Сега не я боли, или не много, но след години, когато това дете порасне голям човек ще си има майка, която не уважава. Защото тя преди години не е направила с него това, което е трябвало, а е избрала по-лесния път. А малкия дявол знае много добре кое е правилно и кое не е и след време ще я обвинява за годините незаинтересованост, но това ще е термин в устата на вече възрастния човек, обвинение по-тежко и от присъда – незаинтересован към детето си.

Силата на вещите

 

За вещите, деца, не за вещиците!

Преди време, не бях много малък вече, имах много ярък и жив сън. Още го помня, в съня си бях на панаир и в една от караваните стрелях с пистолeт по мишена. Уцелих. Наградата ми бе необичайна – можех да взема всичко, което мога да нося в джобовете си. Представяте ли си какво избиране започна? Гледах, преценях, радвах се … накрая си напълних джобовете с много скъпоценности, само за да се събудя и да разбера, че всичко е било сън.

Да, бях разочарован, не бях ядосан, защото знаех, че не е справедливо срещу едно точно попадение да изрушкам цялата панаирна каравана, но бях разочарован. Този сън съм запомнил вече много повече от двадесет години. Сигурно не е случайно ще кажете, да съгласен съм с вас, не е. Заедно с този сън помня само още един, тогава бях по-голям и учех за изпитна сесия, но за втория сън ще ви разкажа някой друг път.

С времето се оказа, че сънят е имал пророческо значение, сега ще ви обясня защо.

Случвало ли ви се е, да получите подарък, красив, чуден, но да не знаете за какво се използва? Или пък пуловер, пак красив, но пуловер. Кое повече ще ви грабне, кое ще ви кара да мислите за него, да го показвате на приятелите си и да му се възхищавате? Пуловера нали? Пошегувах се, разбира се, че онова непознато нещо, което ни очарова с вида си и ни гложди с нерешимостта за функцията му и неговата приложност. Но всичко това, скъпи деца, са вещи. Независимо дали ни служат, за да ни помагат да свършим някаква работа, да ни топлят, улесняват в ежедневието или просто са закачени на стената и с присъствието си ни карат да се чувстваме по-добре – това са вещи. А ние зависим от тях. Някои от нас зависят повече, други по-малко, но всички сме някъде там.

Вещите ни, деца, са може би два основни вида – такива, които ни помагат да свършим някоя работа по-лесно и такива, които само ни носят положителни емоции, но без реално да ни помагат в нищо. Ако приемем, че това са двата полюса – чисто функционалните неща и онези, които нямат абсолютно никаква приложимост, но се чувстваме добре с тях, то реалните вещи, които ни заобикалят са някъде между тях. Например, вижте си моливниците, те приютяват химикали, моливи, гуми и линийки, тоест вършат определена работа и същевременно с това са красиви и ни радват като ги видим. Или часовниците – показват часа и за тях най-важно е да го правят точно и без да се повреждат, но защо тогава има часовници, които са стотици или дори хиляди пъти по-скъпи от най-простите модели, които всъщност вършат идеално работата си? Защото вторите – скъпите са по-близо към вещите, които ни носят удоволствие, отколкото към онези с чисто практична функционалност.

Какво да изберем ние, кое е правилното и кое е грешно, може би ще се запитате вие? Дали да нося телефон, който е идеален като телефон или такъв, който е за всичко друго, но най-малко за говорене? Отговорът ще намерите сами, и той ще се различава за всеки от вас. Ще се различава и в зависимост от вашето собствено развитие.

Най-погрешно би било да искате нещо само защото някой друг го има. Никога не бива да стигате до там, макар че е заложено във всеки от нас и то защото така сме свикнали да опознаваме света от най-малки – като сравняваме. Така сме се учили, така сме свикнали да разсъждаваме дори – с помощта на сравнения извличаме закономерностите, но извън тази полезна част от сравнителната ни система има цяла бездна наречена завист и там, деца, не бива да попадате или ако установите, че сте там веднага да се върнете обратно. Как ли, като се радвате за другите, които имат това, което вие сте поискали. Не е трудно, нито някой ще ви помисли за слаб или некадърен. Радвайте се искрено, с цялата си душа и знайте, че ако нещото наистина ви трябва, то ще се появи и във вашия живот, ще го имате и вие. Помните ли приказката „Къщичката на желанията“ знаете как се появяваха разни неща, само защото Сар ги желаеше силно, но той трябваше и да чака. Това деца е второто нещо свързано с всички вещи – трябва им време да станат, да се направят и да дойдат при вас. Ябълките не узряват за един ден, нали? Само с търпение и постоянство в живота ви ще се появят правилните неща и те ще ви служат вярно.

А какви вещи вие трябва да създавате? Дали да са от единия, дали от другия, какви в момента правите най-често? Ако искате моето мнение, а то се промени доста във времето, вещите които създаваме трябва да обединяват двете крайности. Трябва да са функционални и същевременно да са произведение на изкуството, така че всеки човек като ги види да остане очарован и да бъде обладан от красотата им. Разбира се никак не е лесно, но всъщност това са правели всички велики майстори. Направеното от нас остава дълго след като сме спестили час или ден от направата му ощетявайки света от красотата му и тази недовършеност винаги ще дразни, ще се навира в очите като невъзпитано истерично дете. Единственото, което можете да кажете после е : – Аз го направих по-бързо – и какво от това, деца, ако не е съвършено поне за вас или за това, което можете към момента?

Но да се върнем към силата на вещите. Те са толкова по-силни, колкото по-голямо въздействие имат върху нас. Например за вас някоя играчка е много важна, тя има значение за някой от вас, но не и за леля ви или чичо ви. Вещите ни нямат сили сами по себе си, но ни влияят и така ние ги даряваме със сили. Света около нас е толкова жив и пъстър, колкото сме жизнени ние. Ако ви е тъжно или дори тягостно, ще видите, че и хората по улиците ще ви се струват сърдити, дори и времето ще е мръсно и лошо. Защото вие, скъпи, имате огромни сили и можете да вдъхвате живот на всичко край вас и когато сте усмихнати ви се смее целия свят, а когато не сте улиците плачат с вас, вещите ви също. Те изцяло зависят от вашата благосклонност, дори повече от кучетата, които ще лаят ако за гладни, вещите ще си стоят тихо и кротко захвърлени някъде и ще чакат вие да ги преоткриете и те пак да оживеят. За това, деца, не бива да се заобикаляте и с много неща, защото всяко едно от тях се нуждае от вашето внимание, когато станат прекалено много все някой ще пострада и тъй като те са изцяло ваше отражение, пострадалите ще сте вие. Избирайте вещите си мъдро, така че да можете да им се любувате по-често и да ги радвате също, както те ви радват. А като дойде време да подмените нещо не страдайте за него, ако можете подарете го на някой друг, така то ще стане любимо на него (може би) или поне ще продължи да съществува, ако ли и за това не става просто го оставете да си отиде от вашия живот, благодарете му за приятните моменти, които сте имали и му пожелайте като на добър стар приятел – всичко най-добро, от сърце, искрено.

В момента едва ли ще успея да предам всичко, което искам да ви кажа за вещите, деца, защото те са край нас постоянно и ние знаем, че те не са живи и смятаме, че са мъртви. Знайте само, че вещите ни не са живи, но и мъртви не са. Питайте някой добър шофьор, дали колата му е жива или мъртва – ще ви отговори, че е жива. Всички сложни машини имат нещо, което ги прави да приличат на живи и с тях човек може да се разбере, да ги помоли да направят нещо извънредно за него и то да стане. Знаете, че дълго време поправях компютри, които са неживи нали, макар и най-сложни от всички неживи. Много пъти бях убеден, че самото ми присъствие пред разваления компютър го поправяше. Много често хората, които работеха на тях се кълняха, че допреди малко машината е давала грешки и се е държала самоволно, но пред мен се поправяше и то често без да я докосна дори. Как е възможно, деца? Може само ако човек има по-специално отношение към вещите – те не са наши врагове нито имаме правото да ги тормозим и експлоатираме без крайноналежаща нужда. Защото ние им вдъхваме част от нашия живот и колкото повече сме до тях и работим с тях, толкова те се превръщат в част от нас. Както нямаме право да сме несправедливи и груби към самите нас, така и не може да го направим към машините и предметите, разбрахте ли?

Наличието на десет чифта маркови обувки от един вид няма да ви направи по-ценни хора, това само ще значи, че сте изхарчили повече пари за тези обувки и макар това за много хора да е показателно, че сте по-успели, за природата на вещите означава, че сте прахосници, че обичате да сте заобиколени от много вещи, а деца, винаги нещо е за сметка на нещо друго или както се казва “медалът винаги има две страни“. И другата страна на количеството е качеството. За да се използват оптимално вещите ни и да получават нашето внимание те трябва да са разумен брой, иначе ще останат забравени и захвърлени, а това ще ни накара и ние да се почувстваме забравени и захвърлени без да знаем защо. Някои, вече големи хора, попадат в този капан и решават да излязат от него набавяйки си още по-нови вещи, за да успеят да се убедят – себе си и околните, че не са захвърлени, но ситуацията им се влошава. Вещите им стават още повече и те се чувстват още по-зле. За това внимавайте, имайте толкова, колкото можете да използвате и то разумно дълго.

Не изпадайте в крайности от желание да имате много вещи или въобще да нямате, първо защото те и вие сте обвързани и второ, по-важно, защото истинските ценни неща не могат да бъдат купени или направени, те не са във вид на вещи и за тях, само за тях, трябва да пазите силите си.

Разговори с децата

–          Защо госпожата казва Феята на зъбките вместо Бялата фея?

Елементарен въпрос, нали? Всъщност не е, защото става въпрос за вяра и категоризиране на понятия. Първата част от подобни въпроси винаги е: „Има ли Бяла фея?”, а втората: „Защо ние я наричаме така?”.

Скъпи малки приятели, феи има само ако вярвате в тях и само за този който вярва. Ако не вярваш в нещо няма да съществува за теб. Ако големите не вярват в Дядо Коледа той престава да съществува и големите престават да получават подаръци от Дядо Коледа. Това не значи да вярваш във всички и всичко, означава да не си губиш вярата, защото веднъж загубил я няма връщане назад. Хайде сега защо ние я наричаме Бялата Фея, когато целият свят я нарича Феята на зъбките. Сигурно защото Феята на зъбките не звучи като да е измислено от деца, много е ясно, определено и със сигурност не е красиво. Какво хубаво има в извадено зъбче, със стърчащи остри части, и полуизтрити ръборе. На скоро имаше филм, в който Феята на зъбките бе нарамила паднал зъб и го държеше за корените. Странно е да се сблъскваш ежедневно с доказателства за старата приказка как слепия води глухия. Детските зъби нямат корени и почти винаги са видимо износени. Феята на зъбките – побиват ме тръпки, представям си разрошена жена с усмивка през която не се виждат зъбите и с гердани и колани от детски зъби. Гледа децата лакомо в зъбите им и очакваш да насилствено си ги присвои. Сега как да обичаш Феята на зъбките, а ако това митично същество е Бялата фея. Бялото е символ на детското, невинното и чистото. Бялата фея освен, че се казва по друг начин, не оставя пари за взетите зъби. Бялата фея подарява бомбони. Хайде вече вие ми отговорете коя от двете е истинската фея. Няма да споменавам какъв монетарен гений трябва да е Феята на зъбките като оставя пари в зависимост от домашната валута на детето. А ако българче е на гости в Германия левове ли ще получи или евро? Но феята се справя винаги блестящо, може би. За резец ли плаща повече или за кътен зъб? А ескимосите имат ли магазини, където детето да може да конвертира оставените пари в нещо което най-обича (ескимосите имат ли пари изобщо?). И сега да помислим дали има деца, които не обичат бомбони?

Повече няма да питам, за мен нещата са ясни – комерсиализация от ранна възраст. Търговия с органи, при това със собствените си органи. Лоша работа!

Ако трябва да обобщя феи е имало преди да е имало деца и ще има дори и детето да порасне голямо. А доколкото забъркването на митични същества в монетарната политика на някоя държава е разумно или допустимо няма да коментирам, но комерсиализирането на децата от крехка възраст е опасно. Защото наистина ценните неща не се купуват с пари, те се подаряват. Така лишаваме децата от подаръка, като го заместваме с нуждата от притежание на пари.

НЕХРАНИМАЙКОВЦИ

 

Скъпи малки нехранимайковци, така са наричали преди време децата, които не си струва да храниш или поне – майка им да ги храни. Защо ли, защото това било като да отгледаш чудовище, което като порасне ще те изяде, т.е. подписваш собствената си смърт. Виждате ли колко внимателни и предпазливи са били хората преди време? Сега това обръщение е закърняло – като апендикса в човешката храносмилателна система и като още един орган, но първо за апендикса – това е чревце, като зашит ръкав – има вход, но няма изход. Твърдят, че се е използвал за смилане на определен вид храна и в момента нямаме нужда от него. Вторият ни закърнял орган е мозъка – имаме го, но използваме една незначителна част от него. Спори се дали са три или пет процента, но и десет да са до сто остават девет пъти по толкова. Виждате, че еволюцията ни влече по странни реки. В тях има бързеи, затишия и най-вече подводни камъни. За един от тях искам да си поговорим сега – за страха.

Знаете, че всеки изпитва страх и това е естествено и желано качество във всеки от нас. По-желан е само стремежът ни към оцеляване, но до голяма степен двете са свързани и то колкото по-силно е желанието ни да останем на повърхността на течението, което ни влече по реката на еволюцията, толкова повече страха ни се изостря. Човек иска да се съхрани, знаете ли защо? За да предаде себе си нататък. Да предаде тялото си – чрез своите деца, да предаде идеите си – чрез своите ученици и да предаде чувствата си чрез хората най-близки до сърцето му. Когато направи това работата му е свършена и може да си стяга куфара за другия свят. Но до тогава е здраво закотвен тук и трябва да учи. Трябва да се напряга, да желае, да се разочарова понякога, дъхът му да спира от красота или възмущение … или от собствените му деца.

Свеки изпитва страх, но не всеки се подчинява на страха си! Това е само камбанка – камбанката на здравия разум, тя звъни всеки път когато трябва да се направи нещо опасно, но наше е решението дали ще й дадем власт над живота си или ще я изслушаме, ще вземем предвид какво ни алармира и накрая ще преценим как да постъпим. Това, за мен, е по-правилното решение. Всеки, скъпи деца, има собствен прочит на тази дълга книга наречена Живот. Знаете, че аз мога да ви разказвам само моята си книга и докато вие пишете вашите, имам надежда, че можете да възприемете някои мои истини и да ги претворите в дела. Разбира се само ваше и единствено ваше право е да не го направите, но като и да е. Искам да ви разкажа за страха.

Смятам, че вие не ме познавате от тази страна – на страха. Това е отчасти поради факта, че се знаем сравнително от скоро, отчасти и поради това, че доста се постарах да превъзмогна гласът на камбаната, който ме караше да встъпвам в страни от правилния път. Но аз се страхувах и продължавам да се страхувам. Като малък често се налагаше да влизам в ръкопашни спорове за това кой е прав и кой – не. По странното бе, че почти винаги (както става при повечето спорове) когато се чувствах длъжен да защитя определена кауза се оказвах в ситуацията на Дон Кихот – да се боря срещу въображаеми проблеми. Най-често това ставаше когато някой ме напсуваше при това на майка. До някъде бях толерантен ако обидата е насочена към мен, но ако ставаше въпрос за майка ми – скачах на бой. Другите момчета недоумяваха какво е отключило реакцията ми, и колко и да им показвах, че няма да оставя ненаказано подобно поведение, силата на навика им постоянно ги вкарваше в такива премеждия. Всъщност това за тях бе нормален стил на общуване и си се радваха, псуваха в отговор, плюеха и замеряха с камъни – все неща, които не можех да приема за нормални. Тогава се налагаше да се сбивам – и го правех. Но не винаги знаеш какъв ще е изходът на един двубой, нали? Щом си готов да удряш трябва да си готов и да понасяш удари. Това е тънкото разковниче деца – никой разумен човек не е готов да понася удари ако може да го избегне. Тези, които налитат на бой в голямата си част са страхливци и се надяват отсрещния просто да побегне или да се парализира от Страх, за да го ступат без те самите да пострадат. Опитайте се да се опълчите, застанете на пътя на неправдата в цял ръст и дайте да се разбере, че във ваше присъствие няма да допуснете да се извършват злини. Голяма част от тези, които се мислят за силни ще отстъпят пред твърдата решителност да понесете бой, защото докато се биете вие се биете и борите, и дори да ви победят сега, утре можете да се върнете още по-силни и решителни. Помня в началото когато трябваше да се сбия целия се разтрепервах, казвах си: -„Боже, колко си страхлив!“, но се опитвах да не се издавам. Оказа се, че малко хора ме надвиваха. Най-страшното беше да започне самия бой, след това всичко следваше собствен ритъм и логика, като естествено побеждаваше по-силният – винаги. Опитвали са се да ми правят мръсни номера и след това да избягат, аз бях по-тромав, не можех да тичам продължително време и бързо се умарях. В един момент научиха, че така може безнаказано да ми се подиграват и започнаха да го прилагат. Какво направих ли? Започнах да тренирам – всяка сутрин ставах рано и отивах да тичам. Първоначално малко, не можех повече, след това все повече и повече, докато стигнах близо три километра на ден. Тогава познайте какво стана в училище след като поредния хубавец ме обиди и търти да бяга. Беше в началото на голямото междучасие, първо се гонихме в училищния двор, след това реши, че може да ми избяга като напусне очертанията на училището, но го последвах и там. Гонех го както се гони ранено животно – знаех, че рано или късно ще ми е в ръцете и колкото повече отдалечава момента толкова по-лошо ще си изпати. Междучасието свърши, часът започна но ние се гонихме и накрая го хванах след като бяхме обиколили половината квартал, пак в двора на училището. И да – набих го, от стаята съучениците ни видяха и се бяха наредили на прозорците. Учителките след това ми се караха, бях един от отличните ученици и не си позволявах да отсъствам или дори да закъснея за час, но въпросът беше принципен – никой не можеше да ме обиди и да му се размине. Един път трябваше да се сбия с гангстерче повече от десет години по-голямо от мен. Направих го, въпреки че целия треперех като лист, но трябваше. На следващия ден учениците в двора на училището ме посрещнаха в шпалир – вчера бях защитавал един от тях, за това бях попаднал в тази ситуация и те знаеха … и ме поздравяваха.

Има редица примери от живота ми в които съм преборвал страха си, но има и такива когато не съм успявал, помня един. Със сестра ми отивахме у бабини. На една площадка на метър – два над земята се бяха скупчили три – четири момчета и замеряха с камъни нещо на земята между тях. Кака ми каза – убиват коте! А аз я успокоих, че играят игра с камъни. След това се качихме у бабини и от прозореца на хола им се виждаше въпросната тераса – там имаше кърваво петно – останките на бедното животинче.

И сега се изпотявам като го пиша. Обвинявам се, че тогава не се намесих, но ме хвана страх. Страх за мен и за сестра ми, и излъгах. Запомнил съм го от тогава, а съм бил в началното училище – случка от преди повече от тридесет години още е пред очите ми. Остава ми надеждата, че повече няма да допусна такива неща да стават и дори и да не мога да ги предотвратя, ще се опитвам. Това искам от вас – да не сте като мен тогава. Искам да сте по-добри, по-достойни и по-смели.

Едва по-късно се научих да се боря със страха си и да го надмогвам. Случваше се да се изправя срещу немислимо по-силни момчета или банди и някой или съдбата (а то е едно и също) винаги са ми помагали. Например когато се бих с онова момче по-голямо с десет години от мен – на улицата се намеси един чичко, който ни разтърва, а аз не печелех битката, напротив – губех я. В къщи се прибрах, а още треперех, страх ме беше, но се бих.

Деца, самочувствието, както и силата, не са дадени по рождение – те се печелят, стъпка по стъпка всяка правилна реакция, всяка благородна постъпка ви извеждат над грешките на другите. Знайте, че силата която имате ви е напълно и пре-достатъчна, за да се справяте с ежедневните си проблеми. Ако обаче оставите страха да ръководи действията ви то ще станете нехранимайковци. Първото проявление на страха е лъжата, второто – кражбата, а от там до потъпкването на всичко човешко разликата е по-малка и от стъпка. За това ви заклевам – не оставяйте страха ви да диктува поведението, не лъжете – никога и за нищо, и бъдете благородни – защитавайте доброто си име и това на хората, които обичате.

Когато е трудно да направиш правилното

Скъпи мои, днес ще ви занимая с нещо, което не искам, но трябва – правилното и неправилното. Как да си наложим да вървим по избрания път, дори когато вече ни е писнало и искаме да видим нещо различно.

На първо време се сещам за един анекдот:

Човек попада в Рая, обаче – скука. Разходки по цял ден, лека музика, приятни тихи разговори и до там – като в пенсионерски клуб, но без сапунените сериали. Не издържал човека и отишъл при св. Петър:

–          Извинявай св. Петре, но можеш ли да ми покажеш как е в Ада?

–          Да, разбира се – и му пуснал филмче, а на филмчето купон – нездравословно ядене на корем, силна енергична музика, алкохол, развеселени полу-пияни хора.

–          А може ли да се откажа от Рая и да отида до Ада? – питал плахо човека.

–          Може, само кажи!

–          Искам да ме прехвърлите в Ада – събрал смелост и си пожелал човекът, и хоп попаднал там. Казани с врящо олио, крещящи хора с рани по телата, смърди на изгоряла коса – мизерия. Пита нашия човек първия демон, който вече го ръчка към казана:

–          Абе, св. Петър ми пусна филмче и там Ада беше по-различен, да не се е променило нещо?

–          Не бе, то онова е рекламното клипче!

Та, ако не знаете – Ада и Рая са в нашите глави. И ако мозъкът ви нашепва и рисува примамливи картини на онзи – лошият път и ви кара да тръгнете по него, то това често е само „рекламното клипче“, а пътят е малко по-различен от онова, което си мислите в момента.

Но това е само предупреждение, въпреки което вие ще си минете по пътя, който сте решили, но не искам да ви спирам, а само да разкажа какво се случва когато човек върви дълго и упорито по правилния път и какво когато се отклони от него.

„Всичко красиво се прави трудно“ това твърдение не е мое, но до голяма степен съм съгласен с него. Всъщност хубавите неща – красиви, добри и справедливи – се постигат трудно. Често искат настойчивост и инат да правиш това, което е редно, дори вече да няма за пред кого, дори и да ти е писнало да си глупакът, който се изправя срещу вятъра и се опитва да направи още една крачка в правилната посока вместо да се обърне, вятърът да надуе платната му и да изчезне зад хоризонта, но в обратната посока. За да сте настойчиви по този път трябват няколко качества, първото е инат. Не упоритост, не и целенасоченост, а прост ограничен инат. Колкото е по-прост, толкова мозъкът ви, който е брилянтен манипулатор няма да може да го преодолее. Второто качество е мазохизъм – да изпитвате удоволствие от това да се налагате над себе си, над болката и желанието да кривнете по лекия път. Мазохизмът е лесен, когато инатът е на високо ниво защото проявата му затвърждава ината и го прави още по-голям и непробиваем. Мазохизъм е да търпите лишения в името на следващия момент, когато те ще отпаднат и цялата благодат ще се излее върху вас. То така не се получава никога, но като отпаднат лишенията се чувствате все едно наистина сте богопомазани. И на трето място ви трябва желание да се учите. Макар и сложено на последно място, то в моята ценностна система е на първо. Знанието е най-висша благодетел, но не стерилното академично, а онова, което е дестилирано от живота. Приложността му е критерий за неговата ценност. Колкото по-често го вкарвате в обръщение, толкова знанието ви е по-ценно.

Така, да речем че имате тези няколко качества и искате да постигнете първата си по-значима изкуствена цел в живота. Защо споменавам изкуствена ли?! Защото това са целите, които се гонят най-трудно. Естествените цели гоним по естествен начин и никакви врътки и превземки не са ни необходими, както на детето не му е необходимо никакво знание да обясни, че е гладно и да накара някой да го нахрани. Говорим за синтетични цели, които имат ценност само за вас и малко на брой хора. Първо обмисляте внимателно защо и каква цел искате да постигате, преценяте плюсовете и минусите представяйки си вече постигната цел, съветвате се с някой по-умен от вас, който ви мисли доброто, консултирате се с някой по-глупав от вас, но с развита интуиция, който също ви мисли доброто, консултирате се и с някой друг, който ви обича истински, обича ви толкова много, че може да ви се радва, дори и когато не сте в неговата клетка. (Това дали го разбирате? Да обичаш толкова някой, че да го пуснеш на свобода. Някой ден ще разберете какво имам предвид, свободата е единствената основа, на която може да покълне любовта).

Вече имате цел и можете да си я поставите ясно пред очите. Правите го и започвате да я следвате. Първата съпротива ще срещнете от всички онези, които са край вас. Те всячески ще се опитат да ви задържат в предишното положение. За тях е много важно вие да не се развивате, ако може да деградирате бавно (за да не ги излагате) най-добре, но поне да не се развивате. Това деца, не значи че ви мислят лошото, ни най-малко, това е естествената реакция на повечето хора, най-грозната дума която охарактеризира този феномен се нарича завист, но като цяло е стремеж към сигурност. След това ще се появи съпротива и от интелекта ви, който също няма интерес вие да се променяте. На края контрата ще дойде и от тялото ви – и то не обича промените. Когато всички тези фактори се натрупат (няколко седмици след старта на състезанието) оцеляването става почти невъзможно. Някои от вашите системи ще изпушат и ще се върнете почти в изходно ниво. По традиция изпушва най-слабата система. За това помнете – тренирайте си всичките системи, каквото и да ви казват, че едната е по-важна от друга – не е така. В сложно същество като човешкото неговата стабилност зависи от най-слабата му система. Искате ли да знаете моята най-слаба система коя е – тялото ми. То е най-крехко и податливо. За това знаете какво трябва да правя.

Дошъл е този критичен момент и вие сте го преодолели като сте продължили напред – освен Браво!, друго няма какво да ви се каже. Обаче това писание е за другите, които не са успели. При тях нещо се е развалило, нуждае се от ремонт. Спирате машината на целенасочената си дейност и започвате процедура по ремонт на счупеното. Поправяте го и сега накъде – от една страна сте се отдалечили от целта си (всъщност в живота ни нищо не стои непроменено – или напредвате към нещо, или изоставате). Остава изборът да продължим ли и да извървим част от пътя повторно или да се откажем.

Какво да направим? Загубили сме времето докато сме се възстановявали, загубили сме дори повече, защото след това сме по-назад от колкото преди. Изглежда, че е неразумно да продължаваме този път. Можем да си починем малко по-дълго и тогава – с пресни сили и самочувствие да започнем отново. Сега знаейки уроците от първия неуспех ще се справим по-добре при втория опит. Дали, всъщност не, не е така. Единствения урок, който сте получили е, че може нещо да ви накара да се откажете от целта си. Една тухла от вашите основи вече липсва, подарили сте я другиму. Цялата ви същност е приела урока на провала и е научила – когато стане много трудно мога да се откажа. Като говорим за отказване и преследване на цели на всяка цена, не може да не споменем и един термин – Пирова победа (Victoria pirrica). Това е победа, която е извоювана на толкова висока цена, че не си струва. Случва се когато трябва да управлявате чужди ресурси, тогава сте длъжни да правите така, че да съхраните колкото може повече от тях и евентуално да ги увеличите. При вашите физически и душевни сили механизмът за управление често е диаметрално противоположен – колкото повече ги довеждате до техните лимити постигайки набелязаните цели, толкова повече ги закалявате и затвърждавате увереността си на победител. Ще го обясня по-подробно, но първо искам да ви обърна внимание на един нюанс – да ги доведете до лимита им, но да постигнете набелязаните цели. Много е важно е да постигнете целите си, защото в противен случай ще получите онзи другия урок – на отказването и погубените илюзии. Точно за това е важно целите да се избират внимателно и разумно, а при поставянето им задължително оставете един от параметрите като неопределен. С други думи не казвайте „аз ще измина 700 км. пеш в планината с раница на гърба, носейки цялата си храна със себе си за 10 дни“. Оставете съдбата да ви помогне, като се затворите в предварително дефинираната си реалност не оставяте шанс на никой и нищо да ви подаде ръка отвън, а помощ винаги има и най-често от най-неочакваното място. За това оставете поне един от параметрите отворен, например не уточнявайте за колко време ще изминете разстоянието или нека да не е задължително в планината. Ако веднъж постигнете тази си цел, която никак не е ниска, можете да усложните задачата, но винаги постепенно. Единствения сигурен начин да се провалите е да планирате грешно. Ако заложите неизпълними за вас цели то сте си заложили провала, а от провал трябва да бягате като дявол от тамян. Защо ли, казахме вече, защото така учите себе си, че можете да се проваляте и да се отказвате, а „една брадва ако не сече на едно място нищо не може да отсече“ е казал народът. Тоест за да имате напредък ви трябва постоянство в преследването на целите.

Сега да обясним за довеждането на силите ни до техните лимити на изтощение. Някои хора никога не са се поставяли в такава ситуация и никога няма да го направят. Не е разумно, не е приятно, в общия случай няма за какво да се прави, освен за едната убеденост, че ако някога ти се наложи няма да предадеш. Не само себе си, никого няма да предадеш, защото знаеш какво е да си на ръба – бил си там и то по свое желание, знаеш какво е да си изтощен – бил си и пак по свое желание, знаеш какво е да си изнемощял от глад, жажда, безсъние и т.н. калявайки по този начин не тялото си, а само и единствено душата си. Тогава можеш спокойно да поемеш ангажимент, да обещаеш и да си сигурен, че ще го изпълниш. По-важното – хората край вас ще са спокойни, че няма да ги подведете, а спокойствието което може да вдъхнете на тези до вас е безценна дарба дадена на малцина.

Всъщност, деца, цялото ви обучение в това да сте стойностни хора, както вече виждате, не е насочено към това да ви е по-удобно, лесно и красиво. То цели хората край вас да са по-щастливи, вие в крайна сметка не можете да живеете като вълци – единаци. Винаги сте с някой друг – приятел, роднина, семейство и винаги тези хора зависят от вашите действия и намерения. Целта която ви завещавам е да не пречите на другите да вървят по пътя си (какъвто са си избрали) и да им помагате когато имат нуждата от помощ. Нека хората край вас да знаят, че вие сте стабилна опора, на която могат винаги да се облегнат стига да имат нужда и да получат съдействие от настина мъдър човек, който ще мисли преди всичко за другия.

Още малко за отказите ни от целите – за да съхраним себе си като успяващи човеци не можем да се отказваме, няма начин. Щом веднъж целта ни е добре обмислена и поставена пред нас няма как да се откажем. Дори да ни се струва, че това е най-глупавото нещо, което сме тръгнали да правим, дори да е най-трудното и с неясен резултат, то заповедта е дадена и цялото ни същество е започнало промяна за осъществяване на тази цел. Отказвайки се от нея означава да подведем себе си и всички свои същности, които известно време са работили в името на една цел – не казвам ЗА една цел, а в името й, не е случайно, защото някои наши части са работили срещу нея, други за нея, но така или иначе цялото ни същество е било впримчено в тази работа, за това никакво отказване. След крачката, която сме направили назад, единственото което ни остава е да направим нови две напред и това не трябва да ни притеснява. Не ни е дадено да знаем всичко, не можем да гадаем, но можем да направим нещата, които зависят от нас по най-добрия начин. В живота на хората нищо не се развива линейно, дори и интелекта ни. Постепенно поумняваме, след това идва период в който като че ли сме станали по-глупави, а след това пак промяна – и пак сме на върха. Нуждаем се от почивка, от време за осмисляне на действията си, от заземяване на целите си, но винаги пътя ни трябва да е ясен и макар криволичещ в различни посоки да ни отвежда до там до което сме решили.

Едно последно нещо на тази тема – човек не се учи от лесното, запомнете го! Ако пред вас има два пътя, които водят до едно и също място не се колебайте да поемете по по-трудния. В живота ни винаги има отплата за този, който се е старал повече. За съжаление тя идва тогава, когато вече не я чакаш и под форма, която не си подозирал, но вярвайте ми – има отплата. Често съм вървял с хора, които са крачели по по-лесни пътеки, използвали са тайни пътища и всякакви приспособления за придвижване, които не са ми били достъпни, а някои от тях просто можеха да тичат по рождение. Докато аз напредвах бавно и често мъчително те вървяха до мен с усмивка на лице и с такава лекота, че се чудех какво точно не ми е наред и къде съм съгрешил, че да се мъча толкова. Но уроците, които научих ми помогнаха при първите по-сериозни препятствия които се изпречиха пред нас, тези които бяха свикнали на лесното просто не можаха да продължат. Сега съжалявам, че не съм настоявал пред тях да се изправят, не съм им помогнал, а съм продължил сам. Но човек се променя, деца, и се учи от грешките си. Учете се и вие, а знаете ли кой урок е най-приятен – този, който е научен от грешките на околните ви. За него не сте платили висока цена, вероятно и не е абсолютно същия като вашия урок, но нищо не сте дали за него, за това учете се, бъдете склонни да загърбите сегашното си „добре“ ако от това зависи утрешното ви „добре“ и не на последно място – бъдете инати, като магарета, но избирайте целите си като мъдреци.