Вървеше и четеше разсеяно табелите, вглеждаше се в малките листовки залепени по стълбовете и обявите за изгубени любимци. И той бе любимец, и той бе изгубен, но за него нямаше обяви. Джи-пи-ес-ът в ръката му от десет минути мигаше, че е стигнал адреса, но не искаше да натисне звънеца. Притесняваше се, не, беше го страх. Страх от непознатото, от онова което можеше да се случи, а той не бе сигурен, че го желае. Всъщност не му оставаха много възможности, трябваше да го направи, нали за тове бе тук:
– Да? – изпука домофонът.
– Добър ден! Аз съм Планк, звънях по-рано …
– Отварям вратата – прекъсна го гласът.
Очакаваше го просторен, равномерно осветен вестибюл. Само странна картина окрасяваше пространството, но колкото и да се вглеждаше не можеше да разбере какво изобразява. В същото време една от вратите се отвори и блага усмивка на момиче го посрещна.
– Здравейте, Тя Ви очаква! – и го въведе в кабинет. Всъщност, че е кабинет личеше само по бюрото пред прозореца, стаята бе изпълнена с ухание, не беше парфюм, нито позната миризма, не можеше да определи и жената която вече го гледаше с любопитство. Тя бе съвършена, въпреки, че не можеше да отдели поглед от очите й, можеше да се закълне, че я познава.
– Извинете за директния въпрос, но възможно ли е да ви познавам отнякъде? – попита изненадващо и за себе си.
– Това ще разберем след малко, а сега заповядайте! – и направи неопределен жест към цялата стая.
Планк седна на един диван и се огледа за пръв път освободен от магията на домакинята.
– Заявили сте участие, но не желаете да промените живота си, нали? – въпросът го изненада както с директността си, така и с онзи вперен поглед, от който в началото не успя да отклони очи.
– Да, но кой би искал да променя живота си ако не знае точно в каква посока? – реши да е откровен и той.
– Да, вероятно сте прав, неизвестността винаги плаши, нали? – въпросът бе по-скоро констатация.
– В обявата пишеше, че можете да направите човек по-съвършен и по-силен, честно казано се съмнявам, но също бе написано, че няма случайни неща и реших, че мога да се прежаля, без това няма да страда никой за мен.
– Да, вярно е написано, може да станем по-силни и съвършени, стига да искаме това, въпреки че процедурата е безплатна, всичко на този свят си има цена.
– Да, предполагах, че не е безплатно както пишеше, колко струва?
– Нищо, не ми дължите нищо, единствената цена, която споменах е тази, която ще дължите на себе си, и то след това.
– Не разбирам, как да дължа нещо на себе си?
– Ще разберете, но не се тревожете за това сега, отпуснете се, почувствайте аромата в стаята, усещате ли го? – та той му изпиваше мозъка откак прекрачи прага, а сега го питаха дали го усеща.
– Да. – отговори само Планк.
– Добре, вижте рисунката на стената, знаете ли какво изобразява? – тя му сочеше още една неразгадаема драсканица с плътни цветове. Нямаше определена форма, нямаше нищо, което да бъде в основата на теория за това какво би представлявало платното провесено на бялата стена. Бялата ли, преди малко бе жълта … а сега ставаше синкава. Опита се да каже какво вижда, но не успя, мислите му препускаха в главата като расови коне на състезание, а устата му не се подчиняваше, единствено можеше да се усмихне. И това направи. Жената срещу него също се усмихна, спокойно, сърдечно, с меки изкрящи очи го гледаше както се наблюдават първите стъпки на прохождащо дете.
– Планк, разбираш ли какво изобразява рисунката? – стигна до него гласът. Погледна жената още веднъж, тя блестеше, сияеше, гореше от преливащи цветове и му се усмихваше. Как да гледа картина в този момент, но се постара, премести фокуса си върху драсканицата, опитвайки се да не гледа преливащите цветове на стената. Картината сега бе друга, изобразяваше изгрев над море, имаше няколко птици високо в небето и един човек застанал на брега. Стоеше с разперени ръце все едно приветстваше слънцето, след това картината оживя, човекът тръгна бавно към морето, личеше, че му е студено, но нагази и постепенно водата стигна до гърдите му, след това се гмурна и изчезна под нея. Планк очакваше да се появи отново, когато картината се смени с подводен пейзаж, човекът плуваше под водата, и постепенно се превръщаше в риба. В един момент стана делфин, но по-дълъг и слаб от обичайното, мощните перки изстрелваха тялото му при всеки мах. Насочи се нагоре и с едно движение изскочи целия над водата, тялото му премина отново през човешка форма, но за малко, вече бе птица и набираше височина. Картината показваше светът през неговите очи, а той – светът се смаляваше. Премина облаците, имаше много звезди и едно Слънце. Птицата вече летеше към него. Планк се бе отдал на бързо сменящите се картини. Мозъкът му успяваше да ги регистрира, но не и да ги разгледа в подробности, а емоциите заливаха съществото му с всяка смяна на пейзажа. Птицата вече бе изчезнала в Слънцето, когато за негова изненада отново се появи, но вече като горящ феникс, малко след това се гмурна в морето, само за да излезе отново Човек. Малко след това картината загуби формите си превръщайки се в безлична цапаница от цветове.
– Е, Планк, това беше, надявам се да се срещнем отново някой ден! – каза тя.
– Това ли беше, а силата, съвършенството?! – не можеше да зададе всички въпроси, които се въртяха в главата му.
– Ще разбереш, но не тук, а навън. Знанието и силата ни трябват за другите, не за нас, и това е цената, която плащаме за тях. Ще има моменти, когато ще се съмняваш, но тогава просто си припомни това, което видя – че си част от всичко и цялото винаги мисли за теб, стига ти да мислиш за другите.
– А защо аз, какво е по-различното при мен?
– Ти реши да се промениш, за това промяната дойде при теб.
– А другите, те могат ли?
Всеки може, стига да пожелае промяната.
Agop Erdeklian 