Това бе той, същата коса, същите очи, дори движенията бяха еднакви. Как е възможно? Нима природата си правеше такива експерименти, имаше ли смисъл от това – две еднакви тела, облечени в различни души?
Стълд не помръдна, знаеше, че ако го направи, ще изплаши човека, а не искаше.
„Не е редно!“ продължаваше да недоволства, но вече само наум. „… И дошъл тук да ми разказва врели-некипели. Как съм щял да умра, как са щели да ме убият от засада и да съм внимавал, глупости! А и не ми харесва, тези очи …, твърди че съм аз след няколко години, но очите му са различни. Моите са кафяви, а неговите – зелени и сиви, а кафявото – малко, как тогава ще съм аз?“
Стълд усещаше вътрешната му борба, затова реши да я направи по-безболезнена:
– Не искам да ти се бъркам в живота, моля за една услуга – само не ходи на новогодишното тържество при родителите ни!
– А, как да ти вярвам, щом ти си дошъл от бъдещето след това събиране, ако ще умра там и ти трябва да си умрял, а твърдиш, че си дошъл от по-късно?
– Умряхме, но след това ни изпратиха обратно, дълго е за обяснение, не че не искам, нямам времето, а и не трябва да ти казвам повече от необходимото, затова нека да бъде просто – не ходи на тържеството, става ли?
– Не, не става, и защо очите ти не са кафяви?
– Очите ни имат много функции, едната е да отразяват онова, което е вътре в нас. Приеми, че съм се променил, не, че ти си се променил и ще приличаш на мен.
От тази гледна точка ситуацията бе по-лесна за възприемане. Човекът срещу него имаше излъчване на победител – изправена стойка, силен врат и широки рамене, въпреки че ръцете му бяха скрити под дълги ръкави личеше, че и там има повече материал. Същевременно очите му излъчваха мекота, а погледа обличаше всичко в преднамерена мъдрост. Беше му интересно дали Агерна щеше да го харесва повече ако приличаше на странника.
– А Агерна, тя ще иска да отидем, какво да й кажа на нея?
– Разкажи й, до момента сме нямали тайни от нея, защо тепърва да имаме?
Прав беше, защо да крие? Само защото щяха да го помислят за луд? Не, не и Агерна, тя го познаваше достатъчно добре.
– Добре, да предположим, че си прав и че не отида на тържеството, тогава какво ще стане?
– Нищо, ще си живееш както до сега и няма да минеш по този трънлив път, който се наложи да преодолявам!
– А какво е трябвало да правиш ти?
– Не искам да разказвам подробности, но като начало ще умреш, след това ще имаш много проблеми, после ще се събудиш и от там нататък животът ти ще се промени, както и ти вече ще си променен.
– Разбрах, значи, казано накратко, – ако те послушам, ще си живея както до сега, а ако не – то ще стана като теб?
– Да, може и така да се каже, но не това имах предвид. Пътят, който предстои, е много мъчителен, както отвъд, така и след това, поне в началото, не го пожелавам никому, особено на себе си, затова обещай ми, че няма да отидеш!
– Знаеш, че не мога да обещая, нали? Ако го направя – се задължавам, а не искам преди да го обмисля добре, но така да кажем – обещавам добре да го обмисля, става ли?
Разбрал, че това е максимумът, който може да изиска от старото себе си, Стълд се предаде:
– Договорихме се, само си помисли добре, моля те! – и при тези думи се стопи във въздуха, както и се бе появил.
Все още се опитваше да асимилира преживяното, когато Агерна влезе в библиотеката:
– Стълд, искаш ли да вечеряме, след малко ще сме готови с децата?
– Да, разбира се – и я притегли в обятията си. Сега му липсваше повече от всякога. При мисълта, че може да умре и няма да е до нея му прилошаваше и очите му се пълнеха със сълзи.
– Добре ли си, какво има? – Агерна усети притеснението му.
– Нищо, нищо, искам да умра преди теб. – каза го с усмивка, но и двамата знаеха, че това не е шега. Бяха си обещали да са вечно заедно и щяха, ако не беше нещо толкова прозаично като смъртта, но и тя си имаше своето място в живота, затова Стълд само се усмихна:
– Хайде да ядем!
Наближаваше новогодишният празник, всички се готвеха за него. Купуваха се бенгалски огньове, фойерверки, факли и украшения, а децата бяха на седмото небе от щастие. Знаеха, че и тази година ще получат куп подаръци, дори бяха видели купа, но не знаеха какво има вътре, а сега щяха и да разберат. Стълд и Агерна, както вече очакваха, бяха поканени на тържеството в къщата на родителите му, но те вежливо отказаха. Оправдаха се с времето и децата, и с това, че ще ги съберат с други малчугани при техни приятели. Всички бяха в приповдигнато настроение, децата се суетяха без причина, въртяха се край колата, товареха подаръци, сещаха се за забравени играчки, които се връщаха да вземат. Накрая тръгнаха. Вече по пътя преговориха кой как трябва да се държи, дадоха обещание, че няма да правят пакости, но и се сръчкаха като за последно.
– Родителите ти сигурно ще се разочароват, нали? – попита внимателно Агерна.
– Сигурно, но не мога им кажа, как да ги притесня, като и аз не съм сигурен, – Стълд не бе в обичайното си настроение.
– Не го мисли, сега ще се веселим! – каза Агерна с насилствено шеговита нотка.
– Да, ще се повеселим – думите на Стълд звучаха двусмислено и Агерна го усети. Обърна поглед към пътя и видя, че той не водеше към къщата на техните приятели, в далечината обаче светеше дворецът на родителите му.
Агерна го погледна отново, а след това бавно сведе глава и една сълза се откъсна от окото й. Беше разбрала, че това са последните мигове от живота на любимия й човек, само защото бе избрал да продължи да Живее.
Agop Erdeklian 