Скъпи малки нехранимайковци, така са наричали преди време децата, които не си струва да храниш или поне – майка им да ги храни. Защо ли, защото това било като да отгледаш чудовище, което като порасне ще те изяде, т.е. подписваш собствената си смърт. Виждате ли колко внимателни и предпазливи са били хората преди време? Сега това обръщение е закърняло – като апендикса в човешката храносмилателна система и като още един орган, но първо за апендикса – това е чревце, като зашит ръкав – има вход, но няма изход. Твърдят, че се е използвал за смилане на определен вид храна и в момента нямаме нужда от него. Вторият ни закърнял орган е мозъка – имаме го, но използваме една незначителна част от него. Спори се дали са три или пет процента, но и десет да са до сто остават девет пъти по толкова. Виждате, че еволюцията ни влече по странни реки. В тях има бързеи, затишия и най-вече подводни камъни. За един от тях искам да си поговорим сега – за страха.
Знаете, че всеки изпитва страх и това е естествено и желано качество във всеки от нас. По-желан е само стремежът ни към оцеляване, но до голяма степен двете са свързани и то колкото по-силно е желанието ни да останем на повърхността на течението, което ни влече по реката на еволюцията, толкова повече страха ни се изостря. Човек иска да се съхрани, знаете ли защо? За да предаде себе си нататък. Да предаде тялото си – чрез своите деца, да предаде идеите си – чрез своите ученици и да предаде чувствата си чрез хората най-близки до сърцето му. Когато направи това работата му е свършена и може да си стяга куфара за другия свят. Но до тогава е здраво закотвен тук и трябва да учи. Трябва да се напряга, да желае, да се разочарова понякога, дъхът му да спира от красота или възмущение … или от собствените му деца.
Свеки изпитва страх, но не всеки се подчинява на страха си! Това е само камбанка – камбанката на здравия разум, тя звъни всеки път когато трябва да се направи нещо опасно, но наше е решението дали ще й дадем власт над живота си или ще я изслушаме, ще вземем предвид какво ни алармира и накрая ще преценим как да постъпим. Това, за мен, е по-правилното решение. Всеки, скъпи деца, има собствен прочит на тази дълга книга наречена Живот. Знаете, че аз мога да ви разказвам само моята си книга и докато вие пишете вашите, имам надежда, че можете да възприемете някои мои истини и да ги претворите в дела. Разбира се само ваше и единствено ваше право е да не го направите, но като и да е. Искам да ви разкажа за страха.
Смятам, че вие не ме познавате от тази страна – на страха. Това е отчасти поради факта, че се знаем сравнително от скоро, отчасти и поради това, че доста се постарах да превъзмогна гласът на камбаната, който ме караше да встъпвам в страни от правилния път. Но аз се страхувах и продължавам да се страхувам. Като малък често се налагаше да влизам в ръкопашни спорове за това кой е прав и кой – не. По странното бе, че почти винаги (както става при повечето спорове) когато се чувствах длъжен да защитя определена кауза се оказвах в ситуацията на Дон Кихот – да се боря срещу въображаеми проблеми. Най-често това ставаше когато някой ме напсуваше при това на майка. До някъде бях толерантен ако обидата е насочена към мен, но ако ставаше въпрос за майка ми – скачах на бой. Другите момчета недоумяваха какво е отключило реакцията ми, и колко и да им показвах, че няма да оставя ненаказано подобно поведение, силата на навика им постоянно ги вкарваше в такива премеждия. Всъщност това за тях бе нормален стил на общуване и си се радваха, псуваха в отговор, плюеха и замеряха с камъни – все неща, които не можех да приема за нормални. Тогава се налагаше да се сбивам – и го правех. Но не винаги знаеш какъв ще е изходът на един двубой, нали? Щом си готов да удряш трябва да си готов и да понасяш удари. Това е тънкото разковниче деца – никой разумен човек не е готов да понася удари ако може да го избегне. Тези, които налитат на бой в голямата си част са страхливци и се надяват отсрещния просто да побегне или да се парализира от Страх, за да го ступат без те самите да пострадат. Опитайте се да се опълчите, застанете на пътя на неправдата в цял ръст и дайте да се разбере, че във ваше присъствие няма да допуснете да се извършват злини. Голяма част от тези, които се мислят за силни ще отстъпят пред твърдата решителност да понесете бой, защото докато се биете вие се биете и борите, и дори да ви победят сега, утре можете да се върнете още по-силни и решителни. Помня в началото когато трябваше да се сбия целия се разтрепервах, казвах си: -„Боже, колко си страхлив!“, но се опитвах да не се издавам. Оказа се, че малко хора ме надвиваха. Най-страшното беше да започне самия бой, след това всичко следваше собствен ритъм и логика, като естествено побеждаваше по-силният – винаги. Опитвали са се да ми правят мръсни номера и след това да избягат, аз бях по-тромав, не можех да тичам продължително време и бързо се умарях. В един момент научиха, че така може безнаказано да ми се подиграват и започнаха да го прилагат. Какво направих ли? Започнах да тренирам – всяка сутрин ставах рано и отивах да тичам. Първоначално малко, не можех повече, след това все повече и повече, докато стигнах близо три километра на ден. Тогава познайте какво стана в училище след като поредния хубавец ме обиди и търти да бяга. Беше в началото на голямото междучасие, първо се гонихме в училищния двор, след това реши, че може да ми избяга като напусне очертанията на училището, но го последвах и там. Гонех го както се гони ранено животно – знаех, че рано или късно ще ми е в ръцете и колкото повече отдалечава момента толкова по-лошо ще си изпати. Междучасието свърши, часът започна но ние се гонихме и накрая го хванах след като бяхме обиколили половината квартал, пак в двора на училището. И да – набих го, от стаята съучениците ни видяха и се бяха наредили на прозорците. Учителките след това ми се караха, бях един от отличните ученици и не си позволявах да отсъствам или дори да закъснея за час, но въпросът беше принципен – никой не можеше да ме обиди и да му се размине. Един път трябваше да се сбия с гангстерче повече от десет години по-голямо от мен. Направих го, въпреки че целия треперех като лист, но трябваше. На следващия ден учениците в двора на училището ме посрещнаха в шпалир – вчера бях защитавал един от тях, за това бях попаднал в тази ситуация и те знаеха … и ме поздравяваха.
Има редица примери от живота ми в които съм преборвал страха си, но има и такива когато не съм успявал, помня един. Със сестра ми отивахме у бабини. На една площадка на метър – два над земята се бяха скупчили три – четири момчета и замеряха с камъни нещо на земята между тях. Кака ми каза – убиват коте! А аз я успокоих, че играят игра с камъни. След това се качихме у бабини и от прозореца на хола им се виждаше въпросната тераса – там имаше кърваво петно – останките на бедното животинче.
И сега се изпотявам като го пиша. Обвинявам се, че тогава не се намесих, но ме хвана страх. Страх за мен и за сестра ми, и излъгах. Запомнил съм го от тогава, а съм бил в началното училище – случка от преди повече от тридесет години още е пред очите ми. Остава ми надеждата, че повече няма да допусна такива неща да стават и дори и да не мога да ги предотвратя, ще се опитвам. Това искам от вас – да не сте като мен тогава. Искам да сте по-добри, по-достойни и по-смели.
Едва по-късно се научих да се боря със страха си и да го надмогвам. Случваше се да се изправя срещу немислимо по-силни момчета или банди и някой или съдбата (а то е едно и също) винаги са ми помагали. Например когато се бих с онова момче по-голямо с десет години от мен – на улицата се намеси един чичко, който ни разтърва, а аз не печелех битката, напротив – губех я. В къщи се прибрах, а още треперех, страх ме беше, но се бих.
Деца, самочувствието, както и силата, не са дадени по рождение – те се печелят, стъпка по стъпка всяка правилна реакция, всяка благородна постъпка ви извеждат над грешките на другите. Знайте, че силата която имате ви е напълно и пре-достатъчна, за да се справяте с ежедневните си проблеми. Ако обаче оставите страха да ръководи действията ви то ще станете нехранимайковци. Първото проявление на страха е лъжата, второто – кражбата, а от там до потъпкването на всичко човешко разликата е по-малка и от стъпка. За това ви заклевам – не оставяйте страха ви да диктува поведението, не лъжете – никога и за нищо, и бъдете благородни – защитавайте доброто си име и това на хората, които обичате.
Agop Erdeklian 