Тогава, когато другите отдавна са се отказали

Случвало ли ви се е някой да настоява да направите нещо неправилно и да се аргументира с думите:

–          И какво като не трябва, те не са тук, никой няма да разбере …

На мен ми се е случвало, при това често. Това заедно с един въпрос, който така и не разбрах като малък: „Слуша ли те дядо ти?“ бяха повод за много мои терзания. От една страна исках да имам свободата да правя каквото искам, от друга не можех да правя неправилните неща. И ако докато си малък можеш да минеш с извинението, че не си дооценил ситуацията, то тази дилема става много тягостна в по-напредналите ни години. Имаме наложено поведение – от семейството, от фирмата в която работим, от приятелите, от минувачите дори и същевременно имаме вътрешна нужда да проявим свободата си, защото само истински свободния човек е полезен както на себе си, така и на околните. За това сега ще си говорим за това как да постигаме хармония между тези привидно несъвместими критерии, как е възможно едновременно да се задоволяват исканията на външната среда без от това да страда собствената ни свобода.

Ще започна с един пример от годините когато отбивах войнския си дълг. Вие не сте ходили в казарма, няма и да бъдете, но там е място където свободата ти е силно ограничена. Повече прилича на затвор отколкото на каквото и да е друго място. Та там всяка сутрин трябваше да тичаме по около три километра. За мен тичането никога не е било удоволствие. Точно за това в тинейджърските си години всекидневно практикувах този неприятен спорт. И в казармата – десет години след като съм го правил доброволно за пръв път, трябваше да го правя на сила, гол до кръста, често в студено време, по тъмно, с обувки тежащи повече от килограм едната и най-неприятното – бутайки се и блъскайки се с още стотина човека като мен. Сами разбирате, че това изживяване бе смущаващо, а и аз не успявах да го правя с лекота. Уморявах се, тежеше ми и се чувствах като хванат в капан. Единственото, което ми хрумна тогава бе да се потопя в дълбокото – започнах да тичам по 5 километра. Първите три с останалите войници, а след това още два докато те си оправяха сутришния тоалет. За целта ставах по-рано, оправях се и така имах времето да се тренирам. Най-опасни са хората, които самоволно се докарват до лимита на възможностите си – от тях можеш да очакваш да продължат много след като всички други са се отказали.  Така постепенно свикнах с този режим, че дори и повече – започна да ми харесва. Хората край мен дишаха тежко, негодуваха, правеха опити да излъжат криейки се в храстите, но това не бе нужно, защото щом вече си трениран няма защо да се криеш, напротив – можеш смело да излезеш напред и да посрещнеш следващото предизвикателство.

Това деца, се постига лесно само със смяна на фокуса ви – от жертва в творец. В единия случай вие сте жертва на ситуацията, в следващия вие вече я контролирате, тя става част от вас и вашето битие. Това е начинът, който открих и работи за мен, да посрещам очакванията на околните. Знайте, че сте способни на много повече от колкото си мислите, че сте. Имате възможност да избирате и само така няма да бъдете избирани.

Но да се върнем към първоначалната ни тема – как да покривате очакванията към вас, без да страда силната ви личност. Простият отговор е – като ги надминете. Този отговор, безумно елементарен, стои в основата на легендарната японска прецизност. Там всеки един работник, независимо от сложността или елементарността на задълженията си, се стреми да надмине изискванията, които са му зададени. Сам, без външен натиск, се опитва да стане перфектен в конкретната си работа. И така деца преминаваме към ядката на тази статия – онова вътрешно чувство, което те тласка да вършиш правилните неща, независимо от пречките. Това деца се нарича самодисциплина.

Ние вече говорихме за дисциплината – тя наподобява тренировка на куче. Човекът (или животното) трябва да се научат на твърди правила на поведение, така че да не пречат на околните си и да проявяват в максимална степен собствения си потенциал. Но забележете, това са правила писани от някой друг – родител, общество и други фактори, имащи въздействие върху израстването на всеки от нас. При самодисциплината вие прибирате ядрото от критерии в себе си. Вече не зависите от преценката на външни за вас хора, а само от собствената си такава. Ядрото ви, което е формирано и отрасло (или придобило форма) извън вас и често стои в ръцете на най-близките ви, трябва да ви бъде върнато. Само тогава вие можете да направите следващата стъпка по пътя на своето развитие, като по-завършени и по-цялостни.

Много често това е преломен момент в отношенията между хората – това е времето когато ученикът става равноправно отговорен за своите постъпки и ако не е напълно завършил своето обучение по живот, то със сигурност го е преполовил. От друга страна за близките ви, които са ви предали щафетата остава мъчителната болка да виждат как страдате и се наранявате, но по свой собствен избор, и по ваша преценка. Само тогава ще си изградите и вашата система от „житейски истини“.

Всъщност казано с по-прости думи и далеч от по-глобалните разсъждения, обладаването на самодисциплината е нещото, което различава изконно хората. Дисциплинираните са често наричани послушни, а самодисциплинираните – принципни. За първите има една истина – и тя е каквато я каже някой извън тях, някой който са приели като авторитет и са решили да следват. За другите истината е затворена вътре в тях, вътре в душата им и само така могат да преценят дали нещо е правилно или не, за тях чуждия авторитет не е по-силен от вътрешната им убеденост, нито думата на по-възрастния тежи повече от собствената. Самодисциплината е трудна за овладяване, иска саможертва, иска желание за развитие, а съгласете се, колко са мазохистите, които биха се подложили на това и то с ясното съзнание, че ако го постигнат после пътят им вероятно ще стане по-трънлив. Защото принципните хора са неудобни в дадени ситуации и колкото по-сиви са ситуациите, толкова по-неудобни са те.

Защо да го прави тогава човек? За да върне центъра на преценките при себе си, за да стане по-пълноценен, за да не е зависим толкова от другите, а същевременно да може да им помага при нужда. С това самодисциплинираните хора са полезни – те имат силите да преследват правилния път тогава, когато другите отдавна са се отказали.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s