Бях на не-повече от 6 когато отидохме на гости на наши роднини от друг град. Тогава (преди 1980-та година) не беше прието да се спи по хотели, поне не и в нашето обкръжение, и така всички ние 6 човека отседнахме у тях. А те бяха двама родители със син Методи – на 4 и възрастна баба – майка на един от родителите. И ние бяхме представени от три поколения – аз и сестра ми, майка и татко, и дядо и баба. В началото всичко беше съвсем нормално – възрастните си се познаваха, а ние децата се опознавахме. Играехме с играчките на Методи, които той неохотно отстъпи, а след това си ги придърпваше и даваше други. Докато и тях не решеше, че не му се делят. С времето Методи започваше да се държи все по-агресивно докато накрая се нахвърли … на баба си, която се опитваше да го облече, защото се беше разсъблякъл. Пред очите ми детето (каквото бях и аз тогава) се развихри като тайфун, а баба му се сви и не понечи да настоява. След секунди бях хванал Методи за врата и го бях подпрял на стената. Говорех бавно и помня, че му казвах, че не се държи възпитано и трябва да се извини на баба си и да се облече. Като малък бях едър за възрастта си, а и две години разлика си е много за деца. Откакто се помня умея да се бия, та физическата саморазправа не представляваше нещо необичайно за мен, но помня как Методи изведнъж се промени. В началото не разбираше, че е нападнат и се опитваше истерично да се отърси от мен. За негово съжаление не успяваше, не само бях по-силен, но и го бях хванал за гърлото – доста дискомфортно усещане. След малко се предаде – отпусна се и започна да изпълнява това, което му нареждах – извини се на баба си, облече се … и избяга в другата стая. Както разбрах по-късно, за да се оплаче на родителите си. Възмездието дойде във формата на дядо ми, който ми се накара и ме отпрати в една от стаите. Не бях съгласен, та аз не бях виновен, толкова ли не разбираше дядо, че аз защитавах бабата на Методи? От безсилие се разплаках! След малко дойде майка ми. Тя винаги ме изслушваше, а и знаете, като си каже човек някак му олеква, нали? И без някой да му помогне, без дори да го посъветва нещо, само като си изплаче болката и тя някак намаля. Майка ми тогава ми обясни нещо, което ме накара да гледам на света с други очи – очите на голям.
Сега скъпи ми читателю, преди да издам какво точно ми каза, ще се върна за момент на ситуацията. Методи бе явно недовъзпитан, двамата му родители и баба му се бяха превърнали в слуги, а това никога не е добре за един човек. Знаете народната поговорка: „Много баби – хилаво бебе“. Случаят бе такъв. От друга страна моето възпитание бе дошло от родителите ми – майка ми и баща ми. Баба и дядо не са се намесвали. Всъщност дядо ми, много ме обичаше и през целия си живот ни един път не ми е повишил тон – с изключение на този ден, когато бяхме на гости. Това беше още по-ужасно и не разбирах защо? Защо дядо, който винаги е одобрявал действията ми, ме „опозори“ пред домакините, при това бях твърдо убеден, че съм бил прав.
Та майка ми дойде в стаята и ми каза нещо, което бе толкова шокиращо, че забравих за чест и сълзи и започнах да хълцам – каза ми:
– Успокой се сине, разбира се, че беше прав! Но ние сме на гости!
– И?! – недоумявах.
– Не може да се държим грубо с домакините, ние сме у тях!
– Да, но той не беше прав, обиждаше баба си!
– Да, не е бил прав!
– А аз какво трябваше да направя?
– Това, което си направил е свършило работа, сега поне докато сме тук няма да се държи така.
– Ако съм бил прав, защо тогава дядо ми се скара?
– Не можеше да не ти се скара, защото това се очакваше от него. Трябваше да го направи, за да изглади нещата пред родителите на Методи. И трябваше да е дядо ти, защото той е най-възрастният от всички нас, не можехме да съме аз или баща ти.
Бях в потрес, от една страна всичко беше точно и съм постъпил правилно, от друга отнесох забележка от човек, който никога преди това не го е правил.
Като пиша това се сещам за един анекдот:
Иванчо срещнал Марийка, било края на есента и се очертавала зимата да е доста студена.
– Марийке – казал Иванчо – може ли да ми услужиш с 20 лева за през зимата?
– Може – отговорила Марийка – но ти кога ще ми ги върнеш?
– А, на пролет.
– А колко ще ми дадеш, за това че ти давам на заем?
– Колко искаш – попитал Иванчо?
– Още 20!
– Добре, ще ти върна 40 на пролет!
– Добре Иванчо, договорихме се, ето ти 20 лева, обаче знаеш ли, на пролет ще ти е трудно да ми върнеш 40 лв. нали? Я сега да взема двайсетте, а на пролет ще ми върнеш само 20, нали става така?
– Става! – казал Иванчо и се разделили.
Вървял и си мислел – Преди малко нямах пари и сега нямам, но сега дължа 20 лева … а „всичко е точно“!
Горе-долу така се чувствах и аз тогава – нищо не беше както трябва, но „всичко бе точно“.
За малките ми читатели
Сега, години след тази случка, която съм убеден, че нито Методи, нито родителите му помнят знам къде е грешката – не беше в Методи, а беше в тях. Всеки човек трябва да възпитава в себе си и в околните си уважение към по-възрастните. Въпреки, че понякога е трудно, дори невъзможно, но трябва. Уважението към родителите е най-лесното и най-интуитивното. То го има по принцип, ако родителите не са успели да го отблъснат по някаква причина или ако детето не е вече самостоятелен човек – тогава то (по-скоро вече Той) решава кой път да следва и кои кумири да гони.
Става най-лесно ако ежедневно пред себе си имаш примери на благородно и уважително поведение, тогава има причина и ти да уважаваш. Ако обаче случаят е точно обратния?
Една сутрин чувам майка и син да се карат в коридора на училището на моите деца:
– Ела тук, ти казвам! Ще ме слушаш! – майката крещи.
Сина бяга по коридора и обикаля майка си от разстояние.
– Ела, чуваш ли ме?
Продължава да гравитира като я дразни, че не може да го хване.
Тя се протяга и го хваща за ръкава.
Ритници, шамари, пак ритници – сина налага майка си. И тя го пусна.
На мен толкова ми беше достатъчно, обърнах се и излязох от училището. По това време сина беше 1-ви клас. Сега е 4-ти, вече не се гонят с майка си, не се и бият – вървят близо един до друг, но като чужди. Когато тя му говори той се обръща на другата страна, върви крачка – две пред нея и влиза в училище без да й каже „Довиждане“.
Ако бях свидетел на такава сцена преди 30 години щях да се намеся и да сложа палавника на място. Сега не, защо? Сигурно с годините съм станал по-студен, по-нечувствителен и съм се скрил зад нихилизма (това знаете ли какво значи, малки ми читатели? Ако не, попитайте някой по-голям, те – по-големите освен, че носят по-големи дрехи в тях крият малко повече думички – питайте, защото не е срамно да питаш, срамно е да не ти отговорят). Или с възрастта човек се вдига малко по-високо и по-в страни, така че почва да вижда винаги двете страни на всяка една ситуация – на медала. Виждаш детето, което налага майка си, а тя се прави че нищо не е станало. Защото това е нейното дете и ако признае, че не е право, трябва да признае, че и тя не е права. А това, скъпи ми читатели е може би най-трудното, по-трудно от това да кажеш „Извинявай!“ дори. И сега не я боли от това, че я бият. Дори ще седне с приятелки и ще сподели, колко енергичен е нейния син, как по цял ден тича и дори като се опита да го спре започва да рита и ръкомаха – защото има много енергия.
– Ах, от къде я взимат тази енергия, да им се чудиш! – ще се присъедини другата майка
– То и моя ходи на футбол, след това го караме на плуване и ако не го разходим не може да заспи, добре, че му купихме нов компютър, та там …
Сега не я боли, или не много, но след години, когато това дете порасне голям човек ще си има майка, която не уважава. Защото тя преди години не е направила с него това, което е трябвало, а е избрала по-лесния път. А малкия дявол знае много добре кое е правилно и кое не е и след време ще я обвинява за годините незаинтересованост, но това ще е термин в устата на вече възрастния човек, обвинение по-тежко и от присъда – незаинтересован към детето си.
Agop Erdeklian 