– Бясна съм! – малката Сирануш се въртеше като зверче в клетка.
– Бясна съм, не може така!
– Какво ти има, защо си „бясна“? – макар че тонът бе абсолютно сериозен, очите на дядо ѝ се усмихваха толкова широко, че топлината им обгръщаше съществото ѝ.
– Дядо, не е справедливо, такава съм глупачка! – Сирануш бе неукротима. Точно като майка си, когато се вбесеше – сякаш потъваше в себе си и не искаше да излезе от там. Светът ѝ започваше да се стеснява, мястото, което винаги обичаше, ставаше за нея затвор, а всички хора ѝ бяха виновни за това, че тя самата бе открила своя грешка. И точно както в случая, Дядо ѝ бе толкова добродушно погълнат от емоциите ѝ, че тя не можеше просто да го игнорира. Той стоеше до нея и чакаше. Чакаше със състрадание, нежност и разбиране, но винаги с усмивка.
– Дядо, не ми е смешно, направиха ме на глупачка, но аз съм си виновна, ако бях ѝ казала какво си мисля за нея, нямаше да се оставя да ми говори така. Обаче, уф-ф-ф, на момента нищо не можах да измисля, сега мога да ѝ наговоря толкова много, но там просто си замълчах, разбираш ли, и сега много ме е яд! Яд ме е, защото не е по-добра от мен, напротив, а непрекъснато се заяжда и се опитва да ме дразни. А не искам да се занимавам с нея, разбираш ли?
Дядо ѝ разбираше чудесно, дори и да не му разказва какво се е случило, пак би разбрал. Та нали малката Сирануш отрасна пред очите му. Най-добре от всички я познаваше той, защото, за разлика от родителите ѝ, на него не му се налагаше да бъде възпитател, той само се радваше на тяхното присъствие, както и те на неговото. Винаги имаше време за тях, а те – винаги обич за него.
– Сирануш, може ли да ти кажа нещо, скъпа? – каза тихо той
– Разбира се, дядо, но знай, че няма да се успокоя, много ме нервира онова добиче!
– Аз и не искам да се успокояваш, щом трябва – ядосвай се, но знаеш ли как да подминаваш безопасно простащината и глупоста без да се удариш или паднеш?
– Няма такъв начин, дядо! Винаги се ядосвам, яд ме е!
– А може и да има начин да полетиш над нея, като птичка, знаеш ли те как летят?
– Как?!
– Аз знам два начина: Първият е като скочиш, но забравиш да паднеш (подробните инструкции са дадени в „Наръчник на галактическия стопаджия“). Вторият – прощаваш. И да ти кажа ли, не съм привърженик на първия начин.
– Дядо, как да ѝ простя, като всеки път е едно и също?
– Когато прощаваш прошката не е за нея, тя е за теб!
Agop Erdeklian 