Бясната Сирануш

 

–          Бясна съм! – малката Сирануш се въртеше като зверче в клетка.

–          Бясна съм, не може така!

–          Какво ти има, защо си „бясна“? – макар че тонът бе абсолютно сериозен, очите на дядо ѝ се усмихваха толкова широко, че топлината им обгръщаше съществото ѝ.

–          Дядо, не е справедливо, такава съм глупачка! – Сирануш бе неукротима. Точно като майка си, когато се вбесеше – сякаш потъваше в себе си и не искаше да излезе от там. Светът ѝ започваше да се стеснява, мястото, което винаги обичаше, ставаше за нея затвор, а всички хора ѝ бяха виновни за това, че тя самата бе открила своя грешка. И точно както в случая, Дядо ѝ бе толкова добродушно погълнат от емоциите ѝ, че тя не можеше просто да го игнорира. Той стоеше до нея и чакаше. Чакаше със състрадание, нежност и разбиране, но винаги с усмивка.

–          Дядо, не ми е смешно, направиха ме на глупачка, но аз съм си виновна, ако бях ѝ казала какво си мисля за нея, нямаше да се оставя да ми говори така. Обаче, уф-ф-ф, на момента нищо не можах да измисля, сега мога да ѝ наговоря толкова много, но там просто си замълчах, разбираш ли, и сега много ме е яд! Яд ме е, защото не е по-добра от мен, напротив, а непрекъснато се заяжда и се опитва да ме дразни. А не искам да се занимавам с нея, разбираш ли?

Дядо ѝ разбираше чудесно, дори и да не му разказва какво се е случило, пак би разбрал. Та нали малката Сирануш отрасна пред очите му. Най-добре от всички я познаваше той, защото, за разлика от родителите ѝ, на него не му се налагаше да бъде възпитател, той само се радваше на тяхното присъствие, както и те на неговото. Винаги имаше време за тях, а те – винаги обич за него.

–          Сирануш, може ли да ти кажа нещо, скъпа? – каза тихо той

–          Разбира се, дядо, но знай, че няма да се успокоя, много ме нервира онова добиче!

–          Аз и не искам да се успокояваш, щом трябва – ядосвай се, но знаеш ли как да подминаваш безопасно простащината и глупоста без да се удариш или паднеш?

–          Няма такъв начин, дядо! Винаги се ядосвам, яд ме е!

–          А може и да има начин да полетиш над нея, като птичка, знаеш ли те как летят?

–          Как?!

–          Аз знам два начина: Първият е като скочиш, но забравиш да паднеш (подробните инструкции са дадени в „Наръчник на галактическия стопаджия“). Вторият – прощаваш. И да ти кажа ли, не съм привърженик на първия начин.

–          Дядо, как да ѝ простя, като всеки път е едно и също?

–          Когато прощаваш прошката не е за нея, тя е за теб!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s