Силните Дами

 

Здравейте скъпи, преди няколко дни с Варта разисквахме подобен въпрос, но реших, че бидейки ощетени поради вашето отсъствие, искам да го преразкажа и тук за вас.

Разговорът с нея започна покрай това, че получила забележка за грубо поведение към един младеж. По-възрастна жена й казала, че е недопустимо една „дама“ да се държи по такъв начин. Това огорчило Варта, защото смятала че позицията й е правилна, но жената е много уважавана от нея и казаното не можело да бъде пренебрегнато от Варта. Така се случва често когато смятаме, че сме несправедливо обвинени и то от човек, към когото храним дълбоко уважение и чието мнение винаги зачитаме.

Не можех да взема страна в спора, разбирате ли? Не можех да кажа кой е прав и кой греши, поради една проста причина – не знаех цялата истина, а дори и Варта да ми я разкажеше пак щях да знам половината – нейната истина. А вие знаете, човек не може да изказва мнение и като следствие да взима страна, ако не познава двете страни на медала – двете гледни точки в един спор. Но за правилното отсъждане ще си поговорим друг път … може би. Сега имаме различен казус за разискване. Пиша разискване, защото очаквам и вашето мнение след като аз споделя своето.

Хората са различни

Всеки сам за себе си – ценен и стойностен, е твърде различен от другите. Хората  се раждат различни, живеят различни и различно напускат този свят. Различно се смеят, различно тъгуват, различни неща предизвикват у тях изблици на емоционалност или ги затварят в дълбините на собствените им вътрешни светове. Преди много години, наистина много, когато бях на около 15, спорих с учителката си по психология, която по съвместителство бе и директорка на училището ни. Беше строга, принципна жена, по това време министър-председател на Албиона бе Маргарет Тачър, е нашата директорка много приличаше на нея. Но според нея хората бяха еднакви, тя ни говореше за равенството и беше преплела понятията равенство с еднаквост. Не можех да го оставя така, според мен двете неща бяха и все оща са твърде различни, за да се използват като синоними. В онези години на бушуващ социализъм идеята за равенство бе все още много силна и това отразяваше справедливото начало, залегнало в онзи строй, онзи при който получих първите си години на светоусещане. В тази политическа ситуация, изправен пред авторитета на строгата ни директорка, която смесваше понятията като колода карти, какво можех да направя? Можех да не се съглася! Спорихме сигурно половин час и накрая имах чувството, че съм надвил – обясних, че идеята за равенство, залегнала в нейното виждане, е вярването, че хората трябва да имат еднакъв шанс, но не и да са равни, не и да са еднакви. Някои са, и винаги ще са, по-различни, накрая се съгласи.

„Не ме слушайте какво говоря, а ме гледайте какво правя“

Както хората са различни, така и стават с времето по-различни, а някои дори се доближават до образи, които като малки са отхвърляли. Синовете започват да приличат на бащите си, дъщерите – на майките или на някоя леля, която са си харесвали като малки. Примерът е много силен възпитателен фактор, разбирате защо съм ви казвал: „Не ме слушайте какво говоря, а ме гледайте какво правя“. Това е правилният път, според мен, за всеки който иска да повлияе на околните си, а промяната идва от вътрешната промяна на всеки от нас. Само така човек може да доразвие качествата, които са му раздадени при раждането. На Варта се е паднала сила и тя я използва, до колкото може, за доброто на другите. Тя също се развива, също се учи както да живее в това общество, така и да използва инструментите, които е получила от съдбата. Бидейки силна и дисциплинирана, очаква и хората край нея да могат да отговорят на нейните критерии, разбираемо нали? А когато те не го правят тя проявява раздразнение – виждали сте го. Всъщност като казвах, че и тя се развива имах предвид точно това – тя се променя, променят се и всички край нея, особено в тези години на предзрялост. Момчетата стават бавно мъже, а момичетата – жени. И не говоря само в биологичен аспект, те съзряват като личности, хора за ролята, която ще си изберат в този живот.

Ролята, която си избираме в този живот

Деца, всеки от нас си избира каква роля ще играе. Някои го правят неосъзнато – хващат първия образ, който им е пред очите и се превъплащават в него, ако това е баща – пияница и кавгаджия, те без да се замислят приемат ролята на кисели и агресивни типове, ако е набожен и хрисим човек – се опитват да приличат на него. Точно защото това е неосъзнато влечение към даден типаж често се получават комедийни изпълнения. Ние всички сме различни, всеки със силните и слабите си страни и не можем да играем една роля прекалено дълго без от това да пострадаме като личности, особено ако ролята не е за нашия характер. Не може хрисим по душа човек да се превъплъти в побойник или агресивен в поведението на светец. Дори и да го направи, след време разстройствата на личността ще изплуват, разбирате ли ме? Ще се смахне или ще се срине но няма повече да е същият, защото вътрешният ни компас безпогрешно сочи правилния за всеки от нас път, колкото повече се откланяме от него, а стрелката лъкатуши от онова, което е право пред нас, толкова вътрешното ни напрежение се увеличава. То се опитва да ни върне на нашия си път, онзи който носи нашето име.

Ролята на Дама

Ролята на „дамата“ е да бъде мила и въздържана по отношение на мъжете, защо? Защо на Варта са направили забележка, че не се държи като „дама“ щом тя смята, че е била права да накаже слабохарактерното поведение на едно момче? Дали тя греши или виновен е другият? Как смятате, кой е виновен? Решихте ли вътре в себе си кой не е постъпил правилно? Ако сте го направили, то сте допуснали грешка. Няма виновен, и двете страни са прави! От една страна Варта иска хората край нея да са принципни и отговорни, това е правилно, от друга – възрастната жена иска Варта да поеме ролята на „дама“, не на „жена“, а на „дама“ разбирате ли? Тя е загрижена и счита, че това момиче може да се впише в тази роля и тя ще й подхожда. От трета страна момчето е само момче, което е тръгнало да става мъж. Знаете ли колко е трудно за едно момче да стане мъж и много често за това не са достатъчни годините, среброто в косите и златото в джобовете, не.

Момчето става мъж, когато има за кого да се грижи

Момчето става мъж, когато има за кого да се грижи и колкото повече са нещата, за които проявява грижа, толкова по-мъж е той. А това е трудно, повярвайте ми. Момчето е пластилин, както всяко дете, но в този пластилин стои заложената форма на човека. Горния пласт може да се дооформи, да се доошлайфа, да се дооправи, но сърцевината остава непокътната винаги. От този композитен материал се очаква да се изгради колона, на която ще се обляга все по-голяма част от заобикалящия го свят. Първоначално само приятелите му, след това семейството и роднините му, постепенно ще видите, че тази колона се е превърнала в стълб и на нея стои част от света, такъв какъвто ни заобикаля. Едва тогава може да се каже, че момчето е станало мъж. През цялото останало време то съзрява и както с много други неща то се заздравява. От начало е нежно, кротко, ранимо, след това постепенно възприема и доразвива качества, които ще му помогнат да носи нелекия товар, който трябва да крепи.

Какво ще стане ако огънете тази колона, преди глината да се е изпекла в керамичен стълб?

Разбрахте за какво говоря, нали? На тази колона не само нищо не можете да подпрете, но и тя сама ще се счупи под собствената си тежест.

Уважавайте промените в другите

Трябва внимателно да се отнасяме към хората край нас, които не са надарени с нашите качества. Те имат други, които ние не притежаваме и в тази връзка са еднакво ценни за този свят. Ние може да сме силни, но те могат да рисуват например; ние може да сме твърди, но те могат да моделират меката глина в чудни образи. Всеки има качества, които го правят еднакво значим с онзи до него и ако не ги проявява значи не си е избрал правилната роля, но вътрешния му компас неумолимо ще води краката му към пътеката, която е с неговото име. А силата, както е с всяко друго качество, се развива във времето. Питайте който и да искате спортист, ще ви каже, че ако се пренапънете в началото освен, че ще получите ужасни мускулни трески няма да постигнете траен напредък. В живота на всеки от нас трайните промени се осъществяват бавно. За това сме си говорили, че едно от най-важните качества е упоритостта (ината). Само ако притежавате инат можете да постигнете набелязаните си цели. За това трябва да давате време на себе си и на другите.

Силната жена

Силната жена има голямо предизвикателство в живота си – това да намери достатъчно силен мъж, на когото да се довери. Всеки добър и силен човек е изкушен от възможността да се грижи за някой по-слаб, но ако жена поеме такава роля спрямо своя мъж, то връзката не само е обречена на непълно щастие, но и често се разбива при първите сътресения, които неминуемо се изправят пред всички двойки. Но ако говорим за мъже и жени, то се предполага те вече да са достатъчно развити като хора и да могат да поемат задълженията си. При подрастващите е още по-трудно. Подрастващия мъж е много по-слаб и несигурен от подрастващата жена. От една страна той има потенциал да стане нещо повече, но от друга, съпоставен с момичето до него, той е недоразвит. Наистина е така деца, момчетата са недоразвити в тези години, всъщност и много след това. Те се усъвършенстват бавно, но методично. Заложено е от природата – жената трябва бързо да стигне зрялост, защото от нея се очаква да продължи рода, а мъжа трябва да стане силен и ловък. За това и повечето бракове са сключвани когато мъжа е по-голям от жената. Мъжа се развива по-бавно, но това не е недостатък. Той е като дърво, което в началото създава здрава коренова система, а след това израства нагоре. За това на мъжа се пада ролята на стожер, на опора която да крепи една малка част от света. Без тези силни корени никога не би успял да стане стабилна конструкция.

Мъжете докато са деца са по-крехки

Мъжете докато са деца са по-бавни, по-нежни и крехки. Те са оголени, нямат завършените си слоеве, които се изграждат с времето и които придават „изпечения“ вид на керамичната колона, която по това време е само глинена. Закаляването им става постепенно и за това трябва време и помощ от околните, защото този мъж, когато се превъплъти в окончателната си форма, ще бъде опора за всички край себе си. Узряването е свързано с постоянно във времето, но циклично натоварване – както при тренировките. Ако се направи изведнъж вероятността материала да поддаде и да се скъса или счупи е огромна. И точно за това толкова от истински стойностните хора са имали нелек живот в своето минало. Такъв живот представлява закаляването на качествата, които сме култивирали от пълния спектър от умения получен при раждането ни. Труден живот означава, че сме се борили и сме превъзмогвали онези неща, които са ни позволили да ставаме все по-силни и все по-добри. А макар, че силата, дадена на някои не може да бъде достигната от други и след години закаляване, просто защото хората са различни, в тази си различност имат правилната функция на този свят и своето пълноправно място.

Силата на една жена е безкрайно важна и трябва, като всяка сила, да се ползва за градивни неща – тя трябва да опазва благоденствието и да дава възможност на силния мъж да се съсредоточи в пробиването на твърдините по общия им път. И това не е по-незначителна или по-слаба роля.

Силата да се крепи мира е много по-голяма от тази, която го налага.

Това е най-благородната роля, която един човек може да си избере – Жена, която е приела ролята на „Дама“.

Пръстенът на Наполеон

(тази притча не е възникнала първо в моя свят, но веднъж попаднала в полезрението ми я припознах като моя)

Преди всяка битка Наполеон ставал рано, още докато войниците му спяли, и започвал сутрешната си обиколка. Бавно, с лека усмивка преминавал покрай сънищата на хората си и само часовите отдавали чест изпъвайки се като струни щом зърнели дребничкото тяло на великия пълководец. Всяка сутрин, преди всяка битка, замислената разходка завършвала с неизменното сваляне на пръстена му. Махал го от пръста си, оглеждал го, все едно очаква нещо да е променено в него и след това отново го намествал на пръста си.

Адютантът му забелязал, че същия ритуал Наполеон спазвал и преди битка. Обхождал с поглед армията си, врага и отново свалял пръстена си за да го разгледа. След време младият и отдаден на службата на императора не се сдържал и попитал:

–          Ваше величество, може ли да задам въпрос? – смирението в гласа му не прикривало ядящото го любопитство.

–          Разбира се, питай!

–          Защо преди всяка битка оглеждате пръстена си, това някакво вълшебство ли е, заклинание ли правите?

Наполеон се усмихнал, свалил пръстена си и го подал на адютанта. Там, от вътрешната страна на халката било изписано: „И Това ще мине“.

Горското духче

(Тази притча не е моя. Макар и да я разказвам по свой си начин, тя е измислена от някой друг, не знам кой и не помня от кога е в главата ми, но е много точна и мъдра. Ще ви хареса!)

На един човек не му провървяло. Загубил работата си, откъснал се от приятелите, а накрая и семейството му се разпаднало. Нямало за какво да живее и твърдо решен да сложи край на мизерния си живот, нарамил въже и тръгнал към гората. Избрал си дърво, направил си тренираната предната вечер примка, обмазал я със сапун и а-ха да скочи за да се обеси видял под дървото малко същество.

–          Какво правиш? – попитало го то.

–          Теб не те засяга, живота си е мой и ще правя с него каквото реша, писна ми все да ми нареждат, ще сложа край на това! А ти кой си?

–          Горският дух – гордо казало човечето – и съм тук да съм сигурен, че дървото няма да пострада!

–          Нищо му няма, виж го колко е дебело, нищо няма да му стане, ти пък за дървото си се притеснил! – Мъжът губел търпение и бил искрено възмутен от нахалството на духчето. А то, все едно вижда обесници всеки ден го попитало с нескрито любопитство:

–          А ти защо ще се бесиш?

–          Писна ми от този куц живот, нищо не върви, все на опъки, омръзна ми. Жената ме напусна, взе и децата, съкратиха ме от работа, парите ми свършват, няма как да живея повече, а и не виждам смисъл!

–          Не винаги ще е така! – Казало му горското духче и се подсмихнало под мустак.

–          Какво искаш да кажеш – искрица надежда надникнала през окото на несретника.

–          Не винаги ще е така, ще видиш. Искаш ли да се обзаложим? Отложи бесенето си за един месец, ако нещата не се оправят аз лично ще ти избера подходящо дърво за тази работа. Защото, между нас казано, това на което си се качил няма да ти свърши работа!

–          Чакай, чакай, искаш да кажеш, че и дърво ли не мога да си избера като хората? – човекът започнал да се дразни още повече.

–          Не, казвам че не винаги ще е така, живота ни върти по спирали, днес сме на дъното, утре започваме да се изкачваме. Постоянно сме в движение. Послушай съвета ми, няма да сгрешиш, а и един месец повече нищо не значи нали?

Помислил човекът и с неохота приел предложението на духчето. Прибрал се вкъщи, скатал въжето за след месец и …

(един месец по-късно)

–          Духче, дух, къде си?

–          А, ето го и самоубиецът, какво стана, ще се бесим ли днес?

–          Не-е-е, луд ли си човече, всичко се оправи, ти беше прав, много съм ти благодарен, нося ти подарък, знаеш ли какво – послушах те, прибрах се и за този месец всичко се оправи,  жената и децата се върнаха. Предложиха ми по-хубава работа и сега не само, че получавам повече, а и имам повече време за децата! Много съм щастлив, всичко е прекрасно и го дължа на теб! Какво ще кажеш?

–          Не винаги ще е така! – Казало му горското духче и се подсмихнало под мустак.

Гледна точка

Често гледам света през старите си очи,
онези – кафявите, а през тях виждам само тъга
замъглени от борбата така ги боли, че са жестоки
и това за тях е начинът да се наложат в света.

Но щом сменят се те, свят друг пред очите лети
със същите хора, които все така с страха си лаят
вързани в ъгъла на собствените си мечти
ги пазят с пяна на уста, а вечер с чаша раните си баят.

Държа очите си отворени – и четирите.
Едните дават сили да летя и да не мога дори,
другите ме пазят от чужди зверове.
Рано ми е още да се откажа от старите очи.

(февруари 2014)

Внукът на Луната

Ранно утро, късен ден
сам стоя във двора на мечтите
няма никой, сенки са край мен
на заспали хора, които тук се скитат.

Всеки търси нещо в този свят
дири власт или пък щастие неземно
иска да е пръв, иска да е свят
живота чужд за свой наема.

Отгоре пълната луна прижуря
свидетелка на хорска нищета
едничка тя романтика притуря
в този свят на лична самота.

Самотните са тъй нещастни хора
веднъж се влюбили в някой друг
от там на сетне търсят пак героя
в който да изгубят себе си от този студ.

А тя пък толкоз близо е – Луната
на щастливите творци е точно тук
не иска тя от никого отплата,
защото тя сама ни прати своя внук.

(февруари 2014)

Браво, от теб ще стане добър планинец!

Снощи сънувах сън:

Вървях в голям град препълнен с хора и нервни коли, улиците се пресичаха на няколко нива като пипала на октопод търсещ жертва. Знаех посоката, но не и целта, помнех само, че времето ми свършва, бързах, препъвах се, ах, колко исках да стигна навреме!

Докато напредвах през тази забързана и нервна плетеница от хора, автомобили и правила се натъкнах на ограждение, то стоеше точно на пътя ми в посоката, която трябваше да следвам. В този миг имах избор – увлечен от тълпата да заобиколя препятствието или да се освободя от хватката на навика и да се втурна в тази непозната и забранена земя. Стоях на кръстопътя, краката ме влечаха след другите, а сърцето – през забранената земя. Оставих се на сърцето, прескочих препятствието и след малко разбрах защо това място е било оградено. Разлом, дълбок над седемдесет метра разделяше гора на две части. По ръба имаше възтясна пътечка колкото да си подпреш пръстите на краката. Поех по нея. Оплитах си ръцете в корените на дърветата застанали досами ръба, местех краката странично и се опитвах да не гледам надолу. Веднъж го направих, но това което видях не ми вдъхна смелост. Гледах корените на огромните дървета пред лицето си, пръстта се сипеше от ръба на разлома и пропадаше без звук в безкрая. Клон след клон, корен след корен, крак след крак се промъквах към заветната си цел, която не помнех, но знаех, че трябва да достигна навреме! Малко преди края на пътечката стоеше възрастен мъж – мълчаливо ми подаде дебело въже, за да прескоча последното парченце пропаст стоящо на пътя ми и каза:

–          Браво, от теб ще стане добър планинец!

А аз продължих, бързах за някъде, не помнех за къде, но гласът ме извади от транса на бързането. Поспрях се, обърнах се и видях – това бе препятствие, при което хората идваха да премерят куража си. Малцина го преминаваха, някои се отказваха, пропадаха, прибираха ги, но тези, които стигаха до края бяха изключително малко. А аз в бързината си да достигна до целта бях преминал изпитанието на живота си без да разбера, че е съдбовно. Единствено възрастния човек с неговото изречение ме изкара от унеса на преследвач, за да разбера, че не ние преследваме живота, а той ни поставя изпитания и ни дава уроци.

Събудих се! Сънят, толкова ясен и значим, бе останал някъде другаде. Тук, в тъмната стая на младия ден бе останал само споменът за победата – въпреки натиска на навика, въпреки страха, въпреки себе си. И гласът на мъжа: „Браво, от теб ще стане добър планинец!“

Негативно мислещите (хейтъри) v.s. Антихейтърите

Очарователно е човек да бъде негативист. Обаятелно и авторитетно изглеждат критикуващите хора, може би защото се предполага, че този, който критикува, знае как нещата се случват, има подход и умения, надхвърлящи тези на критикувания. Вероятно може да направи съответното нещо по-красиво или по-функционално.

Неминуемо се сещам за комедийното филмче на Мел Брукс  „История на света“. Там появата на първия художник, нарисувал първобитна графика на стената на пещерата, незабавно бе последвана от тази на първия критик. Тези от вас, които са го гледали в недалечното минало, ще се сетят за колоритния кадър; за останалите ще поясня, че критикът уринира върху рисунката. Забавно и достоверно! Много често критиката е точно такава – неконструктивна. Без опит да се покажат грешките (ако ги има), без старание да се предаде опит (ако го има) – само чиста и неподправена неприязън, задължително гарнирана с лични характеристики и епитети. Но всъщност да се критикува така е не само по-лесно, по-забавно е и по някакъв извратен начин критикуващият се чувства реабилитиран за многото си неуспехи, дори и те да са само в неговата глава.

Защо се получава така, че хейтърите стават преобладаваща част от видимото ни общество?

Не твърдя, че те са преобладаваща част от обществото, но са по-гласни и по-нагли. Безцеремонно ръсейки нечистотии, с гордост се носят на крилете на въздушното си величие. Вярват, че само заради това, че са недоволни, имат правото да досаждат със своите мисли и разсъждения дори (а в повечето случаи, често) неразбрали нещото, което критикуват. Това, разбира се, води до някои негативни последици в общочовешки аспект – хората, които се опитват да кажат нещо, предпазвайки се от злобна критика, трябва да го правят възможно най-елементарно. В противен случай всички хейтъри ще им скочат на главата не защото не са съгласни, а защото не са разбрали.

Ето как хейтърите носят вреда на всички, които се стремят към знание – свалят нивото на поднасяния материал до своето такова. Не е странно, защо филми и статии стават все по-ограничени и бедни откъм идеи – свободните действия без последици на мързеливите хора надделяват над мъдрия прием на останалите. Един е достатъчен да уринира и всички други ще са отвратени, не от произведението, а от критика, но злото вече е сторено.

Но дори и след адекватна реакция от страна на мъдрите, някои хейтъри,  от тези които познавам, се затварят в себе си все повече и повече – наподобявайки охлюви, които се крият в черупката си; те си позволяват да излязат отново от там само, за да покажат, че и другите хора не са стока,  че и те грешат или принципно не са прави. След това пак се скриват и от тъмното на сигурното си скривалище събират злост и завист, която да разпилеят при следващото си излизане. В по-голамата част от живота си са безжизнено – апатични, проявявайки демонстративно отегчение от всичко край тях. В тези си действия те най-точно се определят като тинейджъри (или пубертети, както ги наричахме преди години).

Пубер

За един пубер да не е съгласен със света е въпрос на принцип и чест, той има да отстоява своята различност на всяка цена, защото вярва, че само така ще успее да се пребори за слънце в света на огромните дървета. Повечето усилия на немощните пубери отиват в подсичане на корените на по-силните представители на съсловието на подрастващите – убий конкуренцията в зародиш, в противен случай ще трябва да го правиш когато противникът ти вече е много силен.

Но от какво са недоволни те? Какво не са получили, за какво се борят?

За съжаление (или за щастие) нямам поглед върху много такива хора, но от малкото, с които по някакви причини съм в досег, мога да заключа, че им липсва признание и обич. Признание, че са това, което искат да са – индивидуалности с характерни черти и качества, които ги правят не по-лоши, но и не по-добри от всички останали. Всичко останало трябва да си го развият сами, дали с помощта на учителите или с активната роля на родителите, те сами поемат по пътя на самоусъвършенстването.

И обич – безрезервна и безусловна. Това са двата инструмента, които могат да преобразят пуберите в онова съкровено бъдеще, на което нацията ни ще разчита след години. Защото, съгласете се, това време ще е съвсем скоро. Те само след няколко години вече ще са на прага на университета, а оттам до работната площадка пътят е по-кратък от дължината на коридорите в самия университет.

Как да се преборим с пуберския синдром?

На първо място – не трябва да се борим, не и ние. Защото това е следствие, а не същинската причина. Наличието на хейтърско поведение само означава, че човекът е ощетен от нещо, при това липсата на признание или емоционална връзка не е от вчера. И докато хейтърите са още в този преходен период между детство и зрялост може да се направи нещо, но колкото повече порастват, толкова повече утвърждават в себе си това да гледат през черни очила света, очерняйки всичко край себе си. Недоволството, както и мързелът са също положителни качества, но както един лечител обичаше да повтаря: „Отровата е в дозата, а не във веществото“. Малко мързел ще ни кара да оптимизираме работата си, постигайки по-добри резултати с по-малко усилия – нарича се прогрес. Недоволството ще ни бута непрестанно напред като добиче, което ни влачи дори и въпреки вродените ни инстинкти за комфорт. За това е необходимо само да се промени леко гледната точка. Медалът винаги има две страни, ако съумеем да покажем другата – скритата, то има надежда, че хейтърите може да преосмислят поведението си, да разберат, че не са по-ниско от другите, че не трябва да ги зариват с нечистотии, само и само да изпъкнат в своята неподправена и изискана пренебрежителност.

Всички сме хора и като такива полагаме грижи за някого, за нещо – с една идея, че след време, когато ни няма от плът и кръв, онова, което е останало след нас, ще бъде по-красиво, по-значимо и по-добро. Ще се върна към моето детство и юношество. Само на близките си приятели съм споделял, че тогава бях готов да дам живота си за сестра ми. Ако трябваше да се избира кой от двамата да остане да живее, то аз предварително си бях разписал отпуската. Не беше от нежелание да живея, не и защото ме мързеше да го правя – да се боря с ежедневните си грижи, не. Бях взел решението много преди това, вярвайки, че светът ще спечели повече от съществуването на сестра ми, от колкото от моето.

Това е пътят на антихейтърството – да обичаш и да се грижиш за другите, дори и това да наруши твоя или моя комфорт, дори и това да ни изкара от зоната ни на сигурност. Само тогава можеш дори и несъгласието си да облечеш в човешка форма, защото:

…всички сме играчи, а живота ни се кани

и ние губим винаги, и винаги боли!

Променете този до вас, променяйки Себе си

Ровейки се в бисерчетата на миналото, намерих следното:
Charta non erubescit – Хартията не се изчервява (т.е. можеш да напишеш всичко)
Казал го е Цицерон, но със същата сила можехме да сме и ние, при това на български. Толкова е правилно, разбира се всичко което виждаме и разпознаваме като хубаво хармонира с нашето светоусещане. Има много български афоризми, голяма част от тях са залегнали в народното ни творчество. Всеки път, щом се изправя пред тях, виждам, че корените на знанието са много дълбоки по тези земи. Не знам защо съвременниците ни са склонни да се прекланят пред чуждото знание! Защото “чуждата кокошка е патка” ли? И ето защо трябва да се учи историята на родината и на нацията – за да се извадят добрите примери от миналото, а не лошите. Всеки от нас, дори в чисто личен аспект, има както истории за победи, така и позорни поражения.Когато се връщаме към миналото си с какви очила го правим? Черни или розови? Мисля, че моите са от розовите, защото онези – черните са ми за делника, когато съм пред огледалото. И въпреки, че много искам да се харесвам такъв какъвто съм, знам че съм обречен никога да не го постигна. Защо ли, защото ако се харесам, няма да желая да се променя, а аз го искам. Искам да се променям, искам и вие да се променяте, искам като кажете “българин” или “арменец” да го казвате с достойнство и гордост. Искам израза “българска работа” и еквивалента му “арменска работа” да звучи като описание на произведение на техниката и изкуството. Не само може, а трябва да е така.
Нека да се върнем на грешките, които сме допускали във времето. Лошо е нали, никой умен и нормален човек не би ги допуснал, никой от тези, на които се възхищаваме не го е правил, дали!? Естествено, че са го правили и те, но са намерили сили да го преодолеят, да го превъзмогнат и да го загърбят. Ние не можем, обречени ли сме да живеем с миналото, направило от нас нерешителни и подтиснати хора в настоящето? Всяко поколение има своите предимства, някой ще ме поправи “и недостатъци”, но ще го помоля да не го прави, а да си зададе въпроса: – Нима е възможно вятъра да духа само в една посока? И как тогава преди столетия ветроходите са стигали от едно място до друго с помощта на същия този непостоянен вятър? “Вятър го вее на бяла кобила!” – какво по-хубаво от това? Яздили ли сте кон? Вятърът да е в косите ви, а вие да се носите на гърба на това благородно и силно животно, и своенравно понякога, … и непокорно, … и упорито. Зависи, конят има характер като човека и точно както кучето, в първите моменти те изпитва, ако прецени, че духовната му сила е по-голяма те приема като подчинен. Откъде знам ли, не е от учебниците! И защо този красив израз е придобил такова нехайно значение? Няма нищо по-прекрасно от това да се носиш в едно със стихиите!
И не е вярно, че трябва да минат още няколко поколения преди нещата да се оправят, не е вярно, че само младите са носители на новото! Виждам много хора, които вървят по този трънлив път. Някои са като слепци – опитват се да намерят пътечка, която да им е по-позната, страхуват се, губят се, защото “на стари години” са попаднали в непознатата гора на сенките. Много се чувстват изоставени и сами, без пътеводна светлина, а те горките дори и не са искали този път, но вървят. За младите винаги е по-лесно, те знаят, че не знаят. Знаят, че е нормално да се греши, и усещат, че въпреки всичко имат огромно предимство пред родителите си. А те – родителите, скърбят за миналото и се опасяват от бъдещето. Кога живеят, кога се радват, кога са щастливи? Направете един експеримент, задайте си въпроса “кой е най-щастливия момент от живота ми?” – съзнанието се върна в миналото, нали? Там отидохте и вие след него, да ровите в остатъците от вехториите? Всъщност най-щастливия ви миг е този, сега защото щастието е въпрос на избор. Изберете го, моля ви!
Върнете се в миналото си само за да си спомните какво хубаво сте направили, колко щастливи хора сте оставили на света, но не търсете своето щастие там, защото няма да го намерите. Там са остатъците от нашия живот, който живеем сега.
“Българска работа?”, “Арменска работа?” всяка е еднакво чудна, ако човек влага всичко в нея, “истинското красноречие идва от сърцето”, истинската работа – също. Човек може да се научи на всичко, стига да има нагласата … да се променя.
Моля ви, променете този до вас, променяйки себе си!

Красивите самотни

Красиво пристъпват самотните хора
изискано-бодри, самотни са те
дори и в компания играят, актьори
със тъжни очи, но с щастливо лице.

Обичат живота на другите, не своя
обичат да взимат, но не благодарят
като дават, го правят по своя си воля
и стегнали длан във юмрук ще дарят.

Красиво изглеждат самотните хора.
Зрели, богати, изглеждат добре
в душата им няма усмивката втора
която да топли, горкото дете.

Не са сами, но винаги самотни,
стъпките оставят глух кънтеж
и въпреки блестящата грамотност
не знаят как от чувства да родят градеж.

(февруари 2014)

Ара нетърпеливият

–          Преди много, много години, когато слънцето светело толкова силно, че хората ходели без дрехи и се топлели само от него, живеело едно момче.

–          Как така голи, дядо?

–          Ара, ти май не внимаваш! – дядо му гледаше изпод сбърчените си вежди.

–          Напротив, дядо, защото внимавам исках да разбера дали хората са ходили изцяло голи!

–          Голи, с препаски, какво значение има?

–          Как да няма, дядо?! За теб няма ли значение дали на улицата ще видиш човек по халат или напълно гол?

–          Има, Ара, но приказката, която ти чета е за съвсем друго!

–          Как може да е за друго, а да започва с голи хора?

–          Ами така е решил авторът!

–          Един ден, дядо, като започна да пиша, ще внимавам повече от тези писатели! Не мога да разбера големите, защо като пишат за деца пишат такива неща?

–          Не знам, Ара, може да са си невнимателни по принцип. Знам само, че ако започнеш да пишеш ще станеш добър писател на … ръководства! – Дядо му едва сдържаше напушилия го смях.

–          Защо на ръководства, те трудно ли се пишат?

–          Разбира се, те са за възрастни и им обясняват как да направят определена работа, а представяш ли си по-неблагодарно нещо от това да обясняваш на възрастен?

–          Наистина ли? Казваш на ръководства, а за какво са те?

–          Описват как да работиш с нещо ново за теб, как да го използваш правилно и как да разбереш дали се е повредило.

–          Само това ли? Това не е трудно!

–          Така смяташ сега, но пробвай се да обясниш нещо на баща си, особено ако за него е съвсем ново, и ще зарбереш, че това е трудна и неблагодарна работа.

Лицето на Ара придоби замислено изражение, виждаше се как се опитва да си представи ситуацията и си личеше, че му е трудно.

–          А какво ще стане ако те не искат да четат?

–          Нищо, никой не може да ги накара, нима аз мога да ти прочета приказката, която ти в момента не искаш и да чуеш?

–          Тогава защо се пишат?

–          Защото трябва да се пишат. Защото трябва да ги има. Ако един на сто човека го прочете, пак ще е от полза на някого, нали?

–          Да но това е разхищение, нали?

–          От една страна да, разхищение е, но от друга не е!

–          Дядо, пак започна да говориш така, не те разбирам.

–          Ще ти обясня Ара, когато в училище ви преподадат нов урок всички ли го разбирате веднага?

–          Не, особено Таквор, той и на третия час няма да разбере!

–          Виждаш ли, същото е и с писането. Писателят трябва да го напише, за да достигне до тези, които са готови да го разберат, също както учителят трябва да ви предаде урока без значение колко от вас ще го разберат веднага. След това той започва да го разяснява, повтаря, да дава примери и така постепенно всички го разбирате. Може да не е в следващия час, може да не е в следващия ден, но на края всички го знаете. При писателите е по-сложно, те нямат възможност да се изправят и да обясняват какво са искали да ти разкажат, защото зад обикновените приказки се крие цяла гора от истини и поуки. С колкото по-богат опит си, толкова по-голяма част от тази гора можеш да видиш. Но писателят разказва приказката и край. Ако човекът може – ще разбере, ако не – ще подмине, ядосан може би, че е загубил времето си. Но ако след това пак попадне на подобна история нещо в него ще му подскаже, че това не е непознато за него. Така след няколко часа или години уроци от различни места ще е научил онова, което е трябвало.

–          Искаш да кажеш, че приказките не са само приказки ли, дядо?

–          Разбира се, че не са само приказки!

–          А тази, която бе започнал и тя ли не е само приказка?

–          Да, Ара, и тя не е само приказка, сега искаш ли да я продължим?

–          Да!

И Ара притихна скръстил крака и ръце, вперил в любимия си дядо поглед изпълнен с очакване. Дядо му знаеше как да укроти внука си, дори и да не можеше физически да му насмогне. Той бе негова кръв, а „кръвта вода не става“. Сега знаеше точно какво му се върти в палавата глава, знаеше и че цялото същество на Ара се е настроило да попива мъдрост, да я отсява, да я сортира и да я картографира. Всъщност „нищо ново под Слънцето“. Самият той помнеше много ясно своето късно детство. Беше започнал да чете много, а заглавията ставаха все по-странни и залитаха в страни от художествените вкусове на неговите връстници. В тези книги имаше много знания, които по никакъв начин не можеше да подреди при останалите, нито можеше да разбере дали са истинни или чисти фантазии. Единственото което можеше да направи бе да ги пусне в „чистилището на душата си“. Всеки имаше едно такова място вътре в себе си, където истина и лъжа съжителстваха мирно, различните религии не се караха и не се биеха по между си. Това правеше той, отваряше го и пускаше всичко онова, в което не можеше да е сигурен. След време – месеци или години, нещо по пътя му извикваше в съзнанието спомена за тези знания, слизаше отваряше вратата, а нещата които все още бяха вътре бяха истинските, другите – измислените се бяха изпарили. Те нямат търпение, лъжата живее кратко. Не случайно има поговорка „на лъжата краката са къси“. Всичко което бе оцеляло след теста на времето бе пускано в него, така правеше дори и с приятелите си – те трябваше да чакат. Той можеше да е приятел на всеки, но някой за да стане негов приятел трябваше да мине време. Бе установил, че три години са достатъчни, за да успее някой да се разкрие от всички страни. И той чакаше, умееше да чака. Чакаше да дойде времето, когато ще поумнее, чакаше да дойде времето, когато ще бъде щастлив, чакаше приятелите му да се докажат, а сега с помощта на Ара виждаше какво означава да чакаш, чакането бе равносилно на отказване.

–          Дядо, ще ми прочетеш ли приказката? – гласън на Ара звучеше подкупващо.

–          Разбира се, извини ме, малко се разсеях! Така-а-а, до къде бяхме стигнали?

И зачете … Четеше за древни хора, за отмрели навици, за погребани принципи. Дядото четеше, а малкия Ара, подпрял глава с двете си ръце, бе потънал в онова време. Преживяваше всяка дума, изтръпваше при жестовете, които правеше дядо му и напрягаше слух всеки път когато гърленият глас потъваше в сенките на загадъчното. Не усещаше как времето течеше с друга скорост, той бе потънал в тунела на приказките, а там се случват странни неща – като при сънищата. Следващите няколко минути за него бяха разтегнати в цял необозрим и любопитен свят. И ако някой друг на негово място би запазил себе си в това пътешествие към другото, неизвестното, то Ара бе оставил разума си в ръцете на дядо си, който умело, с вещина на опитен разказвач, го превеждаше през случки, емоции и капани, за да го изкара от там по-опитен, по-добър и по-завършен.