– Една трета от живота ми мина, не мога да повярвам, че толкова време се тътря по тази земя!
– Още си млад, сине, толкова неща не знаеш!
– Да, от твоята камбанария съм малък, но знаеш ли колко неща знам!
– Мислиш си, че знаеш, има разлика.
– Не е ли винаги така, винаги мислим, че знаем онова, което знаем.
– Но не винаги знаем онова, което си мислим, че знаем. Едва когато препокриеш истините на правото и обратното твърдение ще си по-близо до зрелостта. До тогава само си мислиш, че си там.
Сар се замисли. Огледа се, все едно за пръв път идваше в бащината си къща. Старата маса, която разтребваше като малък след вечеря – огромна и ъгловата, подпряна на дебели четвъртити крака, които бяха създадени само с една функция – да служат. Без финес, без заглаждане на формите, придаващи на всяка една вещ изисканост – масата бе груба и издръжлива. Също като ръцете на баща му.
– Татко, ти кога почувства, че си голям, когато се ожени ли, когато изплати къщата, кога?
– Всъщност още не се чувствам голям. Някак от младостта преминах в старост – усмивка озари искрящите му очи, които като че за миг се върнаха в онези отдавна отминали години. Никога не съм считал, че съм голям. Винаги имаше толкова работа за вършене, че не съм и помислял за тези неща, не съм като теб, сине, със свободно време да си правя каквото поискам. Трябваше да се работи, вие растяхте, искахте своето, трябваше да изплащаме къщата, знаеш че беше трудно.
– Знам, помня, но защо? Защо старостта дойде толкова рано?
– Старостта е умора, … и самота, сине! … и самота!
Agop Erdeklian 