Доброто

 

Здравейте, казвам се Агоп Ердеклиян и никога не съм бил тинейджър. Да, никога не съм бил тинейджър, кълна се! Бях малък и много неща не знаех и не разбирах, не ми казваха дори и като настоявах. “Още си малък“ и “Ще разбереш като пораснеш“ – бяха две от най-неприятните обяснения, които съм получавал. След това вече пиех, излизах с приятели и правих други неща, от които не съм особено горд в момента … и бях голям човек, вече мъж. А след това … постъпих в гимназията. Точно там научих някои нови неща – че не бива да решаваш конфликти с насилие (да не се биеш), че трябва да си добър по повече от един предмет (защото или си добър или не си и няма значение в какво или пред кого) и че никога няма да съм достатъчно добър, за да ме харесват момичетата. Дали всичко това беше за добро или не, тогава не знаех, не мислех, само чувствах, че не е честно. Не е правилно да е така, нещо не е наред. Вие имали ли сте това чувство? Не знаете защо, но усещате, че не трябва да е така. Не може да ви поучават и да ви показват готовите решения за тях, защото това не са решенията за вас. Не може да искат от вас да сте спокойни, когато изгаряте от тази несправедливост, от това „не е честно“. И когато то е облечено в оправданието, че се прави за ваше добро – тогава защо не ни е кеф? Нали е за наше добро, ‘що ни е тъпо? За себе си го открих защо – защото опитът не може да бъде прехвърлен наготово, той трябва да се преживее. Защото доброто за един не е добро за друг, защото вярното за един не винаги е така за друг. Иначе казано – защото сме различни. Аз, ти, ти и ти – всички сме по нещо различни и по нещо стойностни. Всеки от нас е по малко лош и по малко добър и тези неща са в равновесие.

Тогава се запитах, ако съм заобиколен от банда гамени, кой от приятелите ми ще искам да е край мен? – отговорът е ясен – онзи, който не мисли много, а се хвърля в боя, който ще го направи с усмивка и дори няма да пресмята дали ще ни набият или ние ще ги бием, но признайте – това е лошото момче. То не може да решава задачите по математика пръв, а по история бърка Наполеон и Хитлер, но ако се стигне до бой – той е човекът. Вие ми кажете – добър ли е или е лош? Как смятате?

Отговорът е, че зависи, зависи от ситуацията, от намерението, от ефекта. Когато има сила – тя е безстрастна, ако се употребява за лошо – става зла, ако е за добро – става благодетелна. Вие сте силата, от какво ще се палите е без значение, от значение е как ще използвате тази сила, как ще мислите за нея, как ще мислите за себе си. Аз добър човек ли съм? Искам ли да бъда добър? Кой е добър? А той добър ли е, ами тя? И отговорът, който ще си дадете, ще ви направи един или друг. Не оценката по физика, не неизвинените отсъствия, не и това до колко часа сутринта ще стоите на купона. Само ти и ти … и ти ще си отговорите на въпроса:

  • Всъщност достатъчно добър ли съм?

Свободата

Както винаги е по-лесно да напишеш заглавието, а не и облеченото от него съдържание. Затова всяко друго творение първо се създава, а след това именува. Така са правели индианците – даващи имена на децата си едва след като се проявят като характери, така се прави и с всички неща, които си струва да кажем, че са съществували, другото е суета, облечена в съдържание.

Но бидейки верни на обещанието да създадем съдържание по формата, нека се впуснем в дълбините на абстракта „Свобода“.

“Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и обратно…“

Свободата е единствената основа, на която може да покълне любовта.“

Това са два цитата, няма да споменавам авторите, защото считам, че са известни и ще бъде накърняващо интелекта ако го направя, но всъщност свободата като емоционална категория е нещо по-различно. Свободата да летиш, свободата да съществуваш, изграждайки себе си и света, и свободата да помиришеш снега, който кротко и ненатрапчиво се появява сутрин – това са измеренията на истината, която ние наричаме Свобода. Всичко, което притежаваме има степен на свобода – и в буквалния и в преносния смисъл. Най-свободната част на тялото ни например е раменната става – тя може да се движи почти на 360 градуса, но дали пък в нас най-свободната частица не е въображението ни – то може да отлети навсякъде, нали? Всъщност не – въображението ни е ограничено от нашата идеология или иначе казано от системата ни от вярвания (утвърждения) която сме приели за първопричинни закони на нашия свят. Така погледнато всичко е свободно и същевременно ограничено. Без да искам да навлизам в дълбочина нека споделя какво е свободата за мен самия.

Тя е в това аз да избирам посоката на своите действия, стремежи и развитие. Да имам потенциал да се справя с повечето ситуации, които ще предизвикам или ще ме предизвикат. Да мога да оцелея и да побеждавам там, където животът ме поставя в състезателни коловози и да мога да се слея и загубя себе си, там където изисканите фини вибрации доминират. Да бъда себе си по начин, по който се възприемам и да имам силата да не допусна да се случат неща, които са недостойни или нечестни. Да имам толкова много от всичко, че след като го раздам до последното отново да има за мен и моето семейство. Да мога да преодолявам само със силата на волята си препятствия, които биха сринали другите и на края – да обичам силно и пламенно, позволявайки на емоциите ми да взимат връх, защото целостта ни като хора означава точно това.

Считам, че свободата е дар, който се дава на малцина. За останалите е отредена илюзията за свобода, защото със свободата идва и отговорността, и силата, и изкушението, и самовъзвеличаването – все категории от качества, които са трудни за овладяване. Затова свободата е откровение, което винаги е до нас, но почти никога ние не я забелязваме или я виждаме маскирана като проблем или нежелана външна намеса.

Свободата е събирателният образ на благоденствието.