Когато страдаш

Нещата бавно избледняват.
Вкуса отива си последен от света.
Душата страда, но в нея избуяват
красиви рими, покълват новите неща.

Когато няма кой да ти отвори,
когато сам заспиваш в нощта,
когато плачеш, мръзнеш и проклинаш
повярвай ми, че вътре имаш светлинка
… и няма нужда от това
… никога не си бил сам в света.


(Септ. 2021)

Само понякога

Понякога е трудно да се смееш
поглеждайки във тази тъмнина
поле от хора, как да ги засееш
поне със малко топлина?

Понякога е трудно да не плачеш
поглеждайки към босото дете
подпряло братче пеленаче
потъващи и те в това поле.

Понякога забиваш си остена
поправяйки със собствената кръв
поличби, грешки, всяка тема
… докато имаш още … кръв.


(Септ. 2021)

Обичам

Най-обичам, като обичам да обичам … както никой до сега
и във себе си да вричам причината за любовта.

Най-обичам да се вглеждам в тези хубави неща
които правят и за мене и за тебе по-красив света.

Най-обичам де се видя в жадните очи
които ме прогарят тъй дълбоко, че сърцето ми бучи.

Най-обичам да запея с цяло гърло и душа,
а пък тленното ми тяло да се слее със света.

Най-обичам да се вслушвам в детските игри
там започнал е живота, там ни връща когато най-боли.

Най-обичам да се смея и на себе си дори
със усмивка се посрещат лесно трудните беди.

Най-обичам да те гледам, тихо, кротко със любов
и във този миг на вечност, знам че вече съм готов.

Ах, колко искам

Искам да ти кажа колко те обичам
вплел ръце във твоите коси
чувствайки сърцето, което бие тихо
а със него свят един тупти.

Искам да се вгледам в погледа ти топъл
там където има само мир и добрина,
където свършва грачещия вопъл
залял света, чак до нашата врата.

Искам да заспивам все до тебе
всяка вечер, чак до края на света
и да знам, че съм обречен
да съм твой и ти за мен да си Една.
(Авг. 2017)

Приказки за мъже

Предупреждение – ако се колебаете дали сте мъж прескочете този материал. Същото се отнася и за колебливите в своята идентичност жени. Ако бях жена заглавието щеше да бъде „Приказки за жени“, но не съм … но и в двата случая в никакъв случай нямаше да е „Приказки за джендъри“.

Въведение

Преди няколко дни изчетох книга, в която основната тема бе „Любовта“. Интригуващия разказ за мен самия започна някъде след средата на книгата и завърши с последните редове. Знаете как някои творби са като мързеливи момичета рано сутрин – започват своето движение през нас лениво, с несигурни и плавни движения, докато не влязат в работен режим на ежедневното си състояние и не прогресират до енергията на Фурия. Така бе за мен изживяването в тези часове докато попивах историите в книгата. И верен на принципа, който винаги съм изповядвал, че за да пуснем нещо ново в нас трябва да затворим кучетата си пазачи в клетките им докато новото се озърне, окопити и установи в нас, до сега премислях и преживявах написаното там. Често ми идваха идеи свързани с темата докато водех разговори с моите най-близки приятели – тези от семейството ми. И сега, рано – рано една сутрин, когато бъдещите ми критици спят, а слънцето има още време преди да дойде и да наднича в писанията ми реших, че вече мога да извадя преварената идея. Защо го правя ли? Заради децата (най-вече), те (повечето) отдавна не са деца и като всеки с туптящо сърце търсят есенцията и вървят по пътищата на любовта. И както всички приказки започват с някоя история, и аз няма да направя изключение:

Имало едно момче, което отчаяно искало да се научи да обича. Било орисано да го обичат, но то самото не можело да откликне на любовта на другите. За това си пожелало да изпита вкуса на абсолютната любов. Имало не една и две жени, коя от коя по-екзотични, красиви и влюбени, но той плувал над техните емоции и определял течението на тяхната любов поставяйки бързеи тук, бентове – там. Играел си с буйните води на чувствата, като и за момент не се притеснявал, че те ще го погълнат, защото бил имунизиран към всичко това.

Не щеш ли една фея чула молбите на младежа и му пратила своята приятелка Мус:

-Отиди и покажи на този момък какво представлява Любовта! – казала феята на ефирното същество.

Речено – сторено, Мус се преобразила в чаровно момиче с чипо носле и искрящи очи. Стройно, дори слабо, но с толкова гальовен нрав, че никой младеж не можел да остане равнодушен на милувките й. Тя била мила, тиха и приемаща. Винаги наоколо, винаги с пусната коса и винаги недостижима. Знаела, но не натрапвала знанието си, обичала но не натрапвала любовта си, само прегръщала и потапяла младежа в косите си.

Мъжете сме прости същества, не сме устроени сложно и с малко тишина и много постоянство всяка жена може да постигне това, което е решила … освен ако няма друга жена насреща си. В този случай мъжа се озовава на бойното поле между две амазонки бясно размахващи меките си оръжия, които не пускат кръв, но от техните рани много дълго кърви.

Разбира се по това време е имало друга жена, която претендирала за сърцето на младежа, а той – все още имунизиран към любовта се отнасял към нея съвсем интелектуално и коректно. За това, когато видял, че Мус започва да заема голяма част от мисълта и времето му, решил че трябва да сложи край на другата си връзка. Говорил с жената и в разговора станало така, че момичето решило първо да хвърли картата на раздялата, която той приел.

Няма по-лош враг от отхвърлената жена. Това младежа тепърва щял да научава. Ядосана от ситуацията и от това, че шантажа й с раздялата не е постигнал желания ефект, а дори напротив като дал свобода на момчето, жената отишла веднага в леглото на приятеля му. Отмъщението е сладък плод само в първата си хапка. След това вкуса става трапчив, стяга ти гърлото и не можеш да го преглътнеш. (Не отмъщавайте, деца, има кой да го направи заради вас, няма никакъв смисъл да слизате толкова ниско в емоциите си, за да постигнете вкуса на първата хапка и да ви боли от този на послевкуса)

През това време Мус продължавала играта си с младежа, а той все повече влизал в кръговрата на подадените чувства, които се връщат като през фокусиращо огледало обратно. А това били топли, тихи, ярки и обсебващи чувства. Постепенно започнал да сваля защитите си (които всеки човек изгражда в живата си комуникация с другите) защото виждал, че каквото даде го получава умножено от сърцето на Мус. Давал милувка, получавал докосване по лицето с носле, давал прегръдка, получавал целувка … и така докато не се разтворил изцяло в това ново за него усещане. Загубил границите на собственото си аз, то вече не съществувало, а заедно с него престанал да усеща и чуждите граници. Вече можел да се гмурка в душите на другите, да вижда емоциите им и да ги преживява. Изпадал от състояние на дълбока тъга в екстаз. Плачел и се смеел едновременно. Завладелите го чувства били толкова доволни от случващото се, че се държали като галопиращи коне в степта – огромни сили, които започват да усвояват голямата и досега празна душа на младежа.

Това продължило известно време, време на щастие, страдание, усмивки окъпани в сълзи и много, много стихове. Било чак досадно за неговите приятели, защото признайте си – да има някой, който ти говори в рими е толкова клиширано, че не се понася от добре възпитаните хора. Тя го питала например „Какво искаш от мен?“, а той отговарял:

Не искам да те облека като дреха

не искам просто да те имам

искам в прегръдката утеха

и топлинка в тази зима …

Това бил непрекъснат процес на потапяне и разтваряне, изваждане на показ всичко скрито и тайно … докато стихиите в сърцето му не започнали да се установяват в тази им нова територия и да заемат местата си, които ще обитават за по-постоянно занапред. Те спрели да препускат из цялата му душа блъскайки и разрушавайки стените й, а младежа започнал да разбира, че и най-съвършените хора като Мус все пак са хора и имат своите недостатъци. А Мус не се и опитвала да бъде перфектна. В това бил запленяващия й чар в началото.

Но както винаги се получава – когато не знаеш какво искаш в този живот получаваш „пълната програма“ – един голям плюс и един голям минус, за да си ходят заедно. Той, който се бил отказал от целия си свят заради нея виждал че тя не се е променила въобще. А любовта и приятелството би трябвало да те променят, защото всяко дълбоко чувство го прави. Той искал да даде рамо, на което да попият сълзите на неизплаканата горчивина, но такава отсреща нямало. Искал да даде уста, която да изпие сладката страст на забвението, но получавал мимолетни преживявания. Гледал я с очи, които да погълнат формите на недоизказаното, защото само то е с истинската си ненакърнена форма, всичко друго, вкарано в стереотипа е очернено от предразсъдъци, а получавал същите закачливи намигания както в първите им дни.

Красотата е там където не я търсим, защото там е естествена и неподправена, наивна дори, но тежка от своята всепроникваща искреност. Добротата е зад горчивите думи на хората, които обичат, защото всичко друго е куртоазия. Истината е най-голямата ценност в този свят на купчини от плява оборска тор и зрънца истинска добродетел.

И с времето отрезвяването дошло с обратната сила на досегашните стихии – унищожителната истина, че човека ти насреща е само твое огледало. Ти в него виждаш това, което даваш, това което си мислиш за него е онова което е той за теб. Да знаеш и да можеш са две различни неща. Да знаеш е в сферата на логичната ни природа, тя се тренира, упражнява се да проследява последователности и схеми, които в крайна сметка се натрупват до житейския ни опит, а моженето е функция на сърцето. Емоциите владеят света на всеки, но някои са низки и крайни (дуални), други са безобидно и откровено негативни, има всякакви в този шарен свят. Човек само трябва да си избере и да ги сложи в пазарската си количка … но всички ще платим на касата на изхода. И това не е лошо, нито хубаво, то (като всичко останало) е просто „то“ – онова, за което си струва да спрем дъха си.

Така младежа имал само два пътя – или да се примири и да става все по-нещастен откупвайки с лихви и на изплащане красотата, която бил получил, или да промени Мус давайки й от себе си, защото човек не може да е щастлив без да обича. А той не бил вече същия, стария младеж. Няма как да си това което си, ако не си се раздробявал на парчета преди да се събереш. А той вече си бил отворил сърцето и видял че вътре има много място и в крайна сметка, колкото и да боли, не може да е повече от това, което го е боляло в момента на осъзнаването си, че трябва да отреже пъпната връв с Мус. Защо ли? Защото да, човек не може да е щастлив без да обича, но не може да обича истински ако иска да промени другия. Ако иска да го прави, значи той мисли, а не обича, защото обичта е всеприемаща. Може да се каже, че има борба между мозъка и сърцето, но тя е само привидна и на плитките нива на житейския ни път. С мисълта можеш да пробиеш друго сърце, но за да го завладееш се нуждаеш от своето сърце. Двете (мозъка и сърцето) трябва да работят в синхрон, като допълващите се лява и дясна ръка. Живота ни не е изтъкан от алтернативи, а супа от всичко, което си забъркаме. Така ние си определяме съставките, които ни придават цвят и вкус. Аз съм си избрал онези от лавицата над която пишеше „Съставки за мъже“, защото знаех, че така ще мога да пиша приказки за мъже.

Искам след уравнението „Агоп“ света да бъде на печалба, а не на загуба. Защото мъжа трябва да е достатъчно силен в нещо, в което да позволи на жената да е слаба и достатъчно слаб там, където жената трябва да е силна. Това се тренира, променя, трансформира и постига. Слабост и сила са само термини отразяващи енергията, която влагаме там където искаме. Ако искаш да влагаш малко енергия в ходенето ти вървиш, ако вкараш повече – тичаш. Едното не значи да не можеш да правиш другото, значи да позволиш на другия да го прави за теб, а ти за него нещо друго – кръговрат на енергии, кръговрат на симпатии, кръговрат на Любов.

Защото живота ни е един пясъчен часовник време.

Съзряване на детето

– Знаеш ли, Агоп защо Творението винаги иска да унищожи своя творец? – попита веднъж ме мой колега Пенчо. Прекрасен човек (вече не е на този свят) от Габрово с тънко чувство на хумор и дълбоки ценности.

– Не, не съм се и замислял дори, че е така, защо?

– Защото Творението може да бъде велико пред всеки друг, но не и пред твореца си.


Борбата (или противобоството) между родител и дете е основа на много неразбирателства и скандали. Всеки вижда истината през своята призма и я приема за единствено правилната. “Отгледал съм те от едно парче месо, перях ти пелените, ти ли сега ще ми казваш кое как е?!” или “… не съм малко дете, знам си … няма”, или пък просто упоритото мълчание на решеното дете да извърши пакостта въпреки забраната на родителя – всичко това е само върха на айсберга, който скрит много под вододела между родител и дете е в състояние да обърне не един и два Титаника.


За щастие тези глобални проблеми за конфликта между поколенията имат и безкрайно елементарно решение – какво е то ли, ще разберем малко по-късно.


Първо да започнем от там защо родителя постоянно се опитва да се намеси в живота на детето си – защото от неговата гледна точка това не е намесване, а продължаване на нормалния (продължил десет и повече години) процес по отглеждане на отрочето. Закрила, предпазване от извършването на грешки, подтикване да върви по най-краткия път до достигането на целта, за да отрасне здраво и (най-често) самостоятелно същество. Ако започнем да навлизаме в крайности като супер-загриженост и свръх-предпазване, то тогава никога не достигаме до възпитание на самостоятелност у детето, но по тези теми има изписана доста литература, за това няма да отделям място тук. (1)

Първата трудност от страна на родителя е да прецени кога е дошъл момента, в който детето му е вече голям (разбирай самостоятелен) човек. Ако в други времена това е ставало естествено чрез ритуали по инициация на младежите в мъже и девойките в жени, то днес такава граница няма и всеки родител е оставен на произвола на личната си преценка да отговори на въпроса – детето ми самостоятелен човек ли е или още има нужда да бъде “дундуркано”? Тъй като говорим за отношения между хора нещата винаги зависят и от двете страни, някои деца съзряват по-бързо, други и на 30 години са все още хлапета, за това преценката на родителя е толкова важна. Съзряването на всеки един човек е свързан с промяна, промяната е излизане от зоната на комфорт, а това е свързано с негативни, понякога травмиращи преживявания. За това и скоростта, с която хората се променят е различна. Но все в един момент идва преценката кой е по-прав – детето или родителя. Така стигаме до втората трудност, а тя е доколко родителя осъзнава, че е и дете?

Защо дете ли, защото детето се развива постоянно, то непрестанно излиза от тези уютни зони, които сме свикнали да ни окачествяват. Ако родителя е запазил поне частица от детското в себе си, то той е запазил адаптационната си способност да се нагажда към нови ситуации, а ситуацията, в която детето ти пораства и изисква, вярвайте ми, си е много нова. Но това само по себе си не е достатъчно и стигнахме до третия последен проблем – егото на родителя. Ако човек е развил силно его (което е характерно за успелите хора) то преглъщането на горчивия хап от отстъпването пред по-слабото, по-крехко и по-незряло (от гледна точка на родителя) твое дете е непосилна задача. За да може това да се случи родителя трябва да превъзмогне в себе си понякога напълно логичните аргументи и да се признае за победен.

Трудно е, но иначе няма как Творението да продължи своя път, в противен случай все ще се опитва да унищожи твореца си, а ако успее това ще го травмира още повече, защото ще разбере, че твореца му е бил посредствен, а посредствен творец не може да сътвори стойностно творение. Този конфликт на противоборство е заложен на много нива в семейните взаимоотношения. На ниво родители много често тече подобна битка за надмощие и ако се случи, че някой от двамата (преди партньори, а сега врагове) победи то това унищожава падналия и компрометира победителя. Последния тогава разбира, че не е избрал правилния човек – “Той не беше такъв!”. Да, но след 10 – 15 години битки все някой взима превес, а другия се озовава в прахта с изтичащо в пясъка достойнство. Същото е при децата, защото това е заложено във всеки един от нас – оцеляването в конкурентна среда и се подклажда от социалните порядки, в които растем. Ако се замислим дали наистина ресурсите ни са ограничени ще видим, че тези, които ни формират всъщност въобще не са – обичта на родителя към децата му не е ограничена по количество, уважението което хората могат да изпитват вътре в семейството също не е ограничена. Ограничени са неща като храна, електричество и дрехи, но за щастие в държави, в които хората нямат и компютри, за да прочетат настоящата статия. Тоест очевидно те не са в целевата ни аудитория.

Нека разгледаме и ситуацията от страна на детето. Някои са “облагодетелствани” от слабохарактерни или слабозаинтересовани родители. Там битката е бърза и целия мач приключва в един рунд. За съжаление тези деца не получават шанса да се докажат пред първите авторитети в техния живот – своите родители. Разбира се това води до други деформации в личността или поведението (в зависимост от типа дете), но това не е обект на настоящия материал. Другите деца по един или друг начин трябва да се преборят за себеутвърждаването си. Тук начините са безкрайни – от мълчаливото неодобрение на тинейджъра до агресивното отричане на ценностите на по-зрялото дете – палитрата е шарена. Единственото общо е, че детето трябва да е наясно и то най-често с помощта на родителите си, че е в противоборство, в което има да отстоява своята независимост. Трябва да докаже, че може да взима повече провилни от колкото неправилни решения и да докаже, че е готово да посрещне последствията от неправилните си такива. Едва тогава ще получи родителстоко признание за изборите, които прави и ще бъде “произведено” в зрял човек. А това дори не трябва да става с церемония или оповестяване, то става в постепенен макар и грапав процес при който едната страна знае, че има правото да решава, а другата – че детето има куража да посрещне резултата на своя избор. Разбира се изборите далеч няма да са най-правилните, но хора, това е процеса на учене. В крайната си фаза издънката от семейното дърво може да се окаже, че е със съвсем различни качества и привлича съвсем различни ситуации. Тогава опита на родителите може да бъде неподходящ и решенията, които те биха взели на база опита си – грешни. За това оставете децата да направят своите грешки и да натрупат своя си опит, защото той може (и най-вероятно) ще се окаже доста по-различен от вашия!

Както посочихме тук съзряването на детето и отвоюването на собствена част от семейния пай е понякога болезнен процес, особено ако страните са неосъзнати за това какво се случва. И въпреки, че и двете страни имат своята активна роля в това, то тази на родителя е по-комплексна. Той образно казано подготвя гладиатор, който трябва да срещне на арената и трябва да загуби от него, но само когато прецени, че ученикът е напреднал достатъчно, ако не – няма да му предаде титлата. А ученикът ще се докаже когато може да взима повече правилни от неправилни решения, на които е способен да понася последствията.

(1) Спираме се на общия случай – нормален родител (не особено интелигентен), който възпитава нормално дете (по-интелигентно от родителя си). Съгласни ли сте, че е така? Ако мислите от позицията на детето ще сте съгласни, ако все още мислите от позиция на родителя – няма, но това си е само във вашата глава, защото голямата част от хората, които познавам са и двете. Така ракурса, от който гледат на света е изцяло в техните възможности или невъзможност да превключат гледната си точка.