Съзряване на детето

– Знаеш ли, Агоп защо Творението винаги иска да унищожи своя творец? – попита веднъж ме мой колега Пенчо. Прекрасен човек (вече не е на този свят) от Габрово с тънко чувство на хумор и дълбоки ценности.

– Не, не съм се и замислял дори, че е така, защо?

– Защото Творението може да бъде велико пред всеки друг, но не и пред твореца си.


Борбата (или противобоството) между родител и дете е основа на много неразбирателства и скандали. Всеки вижда истината през своята призма и я приема за единствено правилната. “Отгледал съм те от едно парче месо, перях ти пелените, ти ли сега ще ми казваш кое как е?!” или “… не съм малко дете, знам си … няма”, или пък просто упоритото мълчание на решеното дете да извърши пакостта въпреки забраната на родителя – всичко това е само върха на айсберга, който скрит много под вододела между родител и дете е в състояние да обърне не един и два Титаника.


За щастие тези глобални проблеми за конфликта между поколенията имат и безкрайно елементарно решение – какво е то ли, ще разберем малко по-късно.


Първо да започнем от там защо родителя постоянно се опитва да се намеси в живота на детето си – защото от неговата гледна точка това не е намесване, а продължаване на нормалния (продължил десет и повече години) процес по отглеждане на отрочето. Закрила, предпазване от извършването на грешки, подтикване да върви по най-краткия път до достигането на целта, за да отрасне здраво и (най-често) самостоятелно същество. Ако започнем да навлизаме в крайности като супер-загриженост и свръх-предпазване, то тогава никога не достигаме до възпитание на самостоятелност у детето, но по тези теми има изписана доста литература, за това няма да отделям място тук. (1)

Първата трудност от страна на родителя е да прецени кога е дошъл момента, в който детето му е вече голям (разбирай самостоятелен) човек. Ако в други времена това е ставало естествено чрез ритуали по инициация на младежите в мъже и девойките в жени, то днес такава граница няма и всеки родител е оставен на произвола на личната си преценка да отговори на въпроса – детето ми самостоятелен човек ли е или още има нужда да бъде “дундуркано”? Тъй като говорим за отношения между хора нещата винаги зависят и от двете страни, някои деца съзряват по-бързо, други и на 30 години са все още хлапета, за това преценката на родителя е толкова важна. Съзряването на всеки един човек е свързан с промяна, промяната е излизане от зоната на комфорт, а това е свързано с негативни, понякога травмиращи преживявания. За това и скоростта, с която хората се променят е различна. Но все в един момент идва преценката кой е по-прав – детето или родителя. Така стигаме до втората трудност, а тя е доколко родителя осъзнава, че е и дете?

Защо дете ли, защото детето се развива постоянно, то непрестанно излиза от тези уютни зони, които сме свикнали да ни окачествяват. Ако родителя е запазил поне частица от детското в себе си, то той е запазил адаптационната си способност да се нагажда към нови ситуации, а ситуацията, в която детето ти пораства и изисква, вярвайте ми, си е много нова. Но това само по себе си не е достатъчно и стигнахме до третия последен проблем – егото на родителя. Ако човек е развил силно его (което е характерно за успелите хора) то преглъщането на горчивия хап от отстъпването пред по-слабото, по-крехко и по-незряло (от гледна точка на родителя) твое дете е непосилна задача. За да може това да се случи родителя трябва да превъзмогне в себе си понякога напълно логичните аргументи и да се признае за победен.

Трудно е, но иначе няма как Творението да продължи своя път, в противен случай все ще се опитва да унищожи твореца си, а ако успее това ще го травмира още повече, защото ще разбере, че твореца му е бил посредствен, а посредствен творец не може да сътвори стойностно творение. Този конфликт на противоборство е заложен на много нива в семейните взаимоотношения. На ниво родители много често тече подобна битка за надмощие и ако се случи, че някой от двамата (преди партньори, а сега врагове) победи то това унищожава падналия и компрометира победителя. Последния тогава разбира, че не е избрал правилния човек – “Той не беше такъв!”. Да, но след 10 – 15 години битки все някой взима превес, а другия се озовава в прахта с изтичащо в пясъка достойнство. Същото е при децата, защото това е заложено във всеки един от нас – оцеляването в конкурентна среда и се подклажда от социалните порядки, в които растем. Ако се замислим дали наистина ресурсите ни са ограничени ще видим, че тези, които ни формират всъщност въобще не са – обичта на родителя към децата му не е ограничена по количество, уважението което хората могат да изпитват вътре в семейството също не е ограничена. Ограничени са неща като храна, електричество и дрехи, но за щастие в държави, в които хората нямат и компютри, за да прочетат настоящата статия. Тоест очевидно те не са в целевата ни аудитория.

Нека разгледаме и ситуацията от страна на детето. Някои са “облагодетелствани” от слабохарактерни или слабозаинтересовани родители. Там битката е бърза и целия мач приключва в един рунд. За съжаление тези деца не получават шанса да се докажат пред първите авторитети в техния живот – своите родители. Разбира се това води до други деформации в личността или поведението (в зависимост от типа дете), но това не е обект на настоящия материал. Другите деца по един или друг начин трябва да се преборят за себеутвърждаването си. Тук начините са безкрайни – от мълчаливото неодобрение на тинейджъра до агресивното отричане на ценностите на по-зрялото дете – палитрата е шарена. Единственото общо е, че детето трябва да е наясно и то най-често с помощта на родителите си, че е в противоборство, в което има да отстоява своята независимост. Трябва да докаже, че може да взима повече провилни от колкото неправилни решения и да докаже, че е готово да посрещне последствията от неправилните си такива. Едва тогава ще получи родителстоко признание за изборите, които прави и ще бъде “произведено” в зрял човек. А това дори не трябва да става с церемония или оповестяване, то става в постепенен макар и грапав процес при който едната страна знае, че има правото да решава, а другата – че детето има куража да посрещне резултата на своя избор. Разбира се изборите далеч няма да са най-правилните, но хора, това е процеса на учене. В крайната си фаза издънката от семейното дърво може да се окаже, че е със съвсем различни качества и привлича съвсем различни ситуации. Тогава опита на родителите може да бъде неподходящ и решенията, които те биха взели на база опита си – грешни. За това оставете децата да направят своите грешки и да натрупат своя си опит, защото той може (и най-вероятно) ще се окаже доста по-различен от вашия!

Както посочихме тук съзряването на детето и отвоюването на собствена част от семейния пай е понякога болезнен процес, особено ако страните са неосъзнати за това какво се случва. И въпреки, че и двете страни имат своята активна роля в това, то тази на родителя е по-комплексна. Той образно казано подготвя гладиатор, който трябва да срещне на арената и трябва да загуби от него, но само когато прецени, че ученикът е напреднал достатъчно, ако не – няма да му предаде титлата. А ученикът ще се докаже когато може да взима повече правилни от неправилни решения, на които е способен да понася последствията.

(1) Спираме се на общия случай – нормален родител (не особено интелигентен), който възпитава нормално дете (по-интелигентно от родителя си). Съгласни ли сте, че е така? Ако мислите от позицията на детето ще сте съгласни, ако все още мислите от позиция на родителя – няма, но това си е само във вашата глава, защото голямата част от хората, които познавам са и двете. Така ракурса, от който гледат на света е изцяло в техните възможности или невъзможност да превключат гледната си точка.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s