Бъдете хармонични, но не свирете на „хармоника“

За щастие живота на всеки от нас е мъдро хармониран с много мажорни и минорни акорди. Ако бе само в една тоналност бързо щяхме да се отегчим от шоуто и да решим да напуснем концертната зала и то докато светлините все още са загасени. А вярвай ми – не е добра идея, нито приемането на делника си като „шоу“, нито това че понякога сме склонни да се съгласим, че някой друг дирижира музиката наречена живот. В тази линия ще продължа и ще кажа, че най-смелите не биха приели факта, че са зрители в този така интригуващ концерт, а не са на мястото на „първата цигулка“.

Ако стоиш някъде в залата, до другите зрители имаш грижи – дали чуваш ясно, дали някой от предните редове не ти пречи да виждаш, дали някой до теб не те разсейва … някой, с който сте се разбрали, че ще отидете заедно на концерт, но преди края той се е отегчил и е решил, че има правото да влияе и на твоя свободен избор.

Може би ще се съгласиш, че в залата е уютно, но този уют носи голяма самота. И ако в залата е тъмно и ти можеш да правиш неща, които другите няма да забележат, то това се отнася и за тях. Как би се чувствал когато знаеш, че не виждаш и не чуваш човека до теб (този, с който толкова много си искал да споделиш емоцията на красивия концерт)? Също нямаш никаква идея какво замисля и този зад гърба ти или че този пред теб може да се наклони на другата страна закривайки гледката ти, и ти ще трябва да се нагаждаш по него … във всеки един момент … да се настройваш по някой комуто виждаш само гърба.

А какво би било ако си на сцената?

Къде на сцената, там имаш избор – част от оркестъра или „първа цигулка“. Да, чух те, питаш: „защо да не съм диригента?“.  Защото неговата функция е друга и в този концерт не ни е съдено да я изпълняваме. Той се грижи за хармонията, за напасването на многото изпълнители в общ мелодичен аранжимент, казано с други думи Той се грижи за баланса.

Ако си част от оркестъра си под светлината на прожекторите, имаш активна роля в създаването на музиката, но ако кажем, че като зрител си 90% заспал и 10% буден, то тук си 80% пробуден и само 20% си пасивно съществуващ.

Приятно е да си част от процеса, твориш, даряваш музика на хората в тъмното. Ако знаете колко е зареждащо с енергия – цялото внимание фокусирано върху оркестъра, а ти си част от него, попиваш, насищаш се до степен, че когато концерта приключи имаш още много от нея и дори понякога не знаеш какво да я правиш. А не си ограбил никого, за да станеш толкова богат – зрителите доброволно са отдали вниманието и възхищението си, като при дълбока молитва и тази енергия вече е при теб. Чудесно е, от теб се иска просто да свириш правилно, защото ако допуснеш грешка много хора ще я чуят, ако е по-невинна ще разберат само другите музиканти – хората с по-чувствителен слух, ако е по-груба и зрителите ще усетят дисхармонията, която си вкарал. Но ако свириш правилно никой няма да разбере. По-лошото е, че никой от зрителите няма да разбере дали участваш в творчеството – който свири правилно не се разбира, че свири.

А ако приемеш ролята на „първа цигулка“ какво би станало?

Първото е очевидно – всеки звук от теб ще се чува от всички ясно и силно – и правилните, и неправилните. Но никой няма да брои колко правилни тона сте изсвирили, всички обаче ще отбелязват неправилните. На края на концерта няма да има резултат 100:3 (верни към грешни ходове), резултата ще бъде само „3 грешни хода – лошо!“. Какво е хубавото ли, това че свириш своята песен, оркестъра те подкрепя, диригента следи всичко да е хармонично, публиката се грижи да получаваш заряд, който би стигнал да обиколиш три пъти концертната зала бегом и то докато свириш. Изкушаващо, нали?

Светлината на прожекторите е насочена към теб, чуваш своята цигулка, затваряш очи докато леко се поклащаш от всепроникващата мощ на емоцията, усещаш погледа на другите музиканти, който те подкрепя и няма да ти позволи да паднеш в някоя ужасна грешка … и възхитата на публиката. Тя – публиката стои в тъмното, един до друг, наднича за да те види по-добре. Вдъхновени от изпълнението ти част от тях се зареждат с енергията на това, което музицираш и желанието да са в лигата на музикантите-творци ще ги съпровожда до момента, в който не заспят довечера с лека усмивка на лице припомняйки си щастието, което са изпитали там в твоята зала. Красиво е да влияеш на хората по такъв начин, приятно е да си известен, полезно е да свириш своята песен.

Дали като си там има страх от грешки?

Да разбира се, и то колкото по-добър си толкова повече страха от това да произведеш фалшив звук е по-силен, но хей, това е концерта, това са рисковете на „живото предаване“. Грешки ще има, дори са полезни, защото всички ние учим по този начин – потапяйки се в грешките си, изпивайки горчивите чаши до дъно и преминавайки през кошмарите си и второ – защото няма грешен тон в музиката, има грешно продължение. Когато си напреднал музикант можеш да хармонизираш една грешка с подходящо отиграване на продължението. Ако я оставиш като висяща грешка ще звучи грубо и фалшиво, всеки ще я разпознае и диригента ще се сърди, но ако модифицираш следващите тонове и я впишеш в музикалния си път, да – ще звучи странно, дори може леко дразнещо, но тези, които имат слуха да я доловят, ще видят и промененото продължение, а това значи, че грешката не е била напразна и е довела до целта – да те вкара в друго разклонение на музикалната река, която тече през теб.

Аха, да, прав си като питаш дали е реалистично всеки да е „първа цигулка“. Така е, първата цигулка е само една на голям оркестър и една на още по-голяма публика. Това е рядко и ако всеки иска то това е нереалистично, така е, но … не, няма да кажа, че пиша за това, че ти си уникален и вярвам в теб. Да – вярвам, да – уникален си … но не чак до там. Приеми, че това е твоя концерт, твоята сцена и твоя момент. Не си длъжен да преотстъпваш главната роля в твоя сън на някой друг, а концерта е твоя сън – същия онзи сън, в който ще потънат слушателите, които са се вдъхновили довечера и същият онзи, който владее другите – тези които слушат безучастно.

Всеки човек пътува в потока на хармоничната музика. Ако на някой му се струва, че не е така ще припомня, че хаоса е ред от по-висш порядък. Когато не можем да видим закономерностите зад събитията ги възприемаме като хаос, но това не го прави наистина такъв.

Дали искам от теб да си това, което описах по-горе – първа цигулка: „Красиво е да влияеш на хората по такъв начин, приятно е да си известен, полезно е да свириш своята песен.“?

Не, не искам това. Бих се радвал да ви видя в ролята на най-значимия музикант във вашия концерт, но такъв който оставя енергиите и музиката да се слеят в него, а след това да ги пропусне през себе си. Не искате запъхтяно да препускате акумулирали толкова емоции и чужди енергии в себе си. Не искам да ви виждам да свирите като на хармоника – при вдишване и при издишване. Енергиите се отключват, отдават, събират, но не ставайте техни жертви – истинския музикант трансформира звуците в музика и вдишванията в живот. Това е твоя концерт, твоята зала, твоята публика, дори и диригента е твоя диригент. Нищо не е поставено там, за да те накара да прекаляваш с каквото и да е – свири, създавай, откривай новите пътища на музикалната си дарба, но никога не се поддавай на изкушението да смяташ, че си нещо по-специално от другите. И когато прожекторите угаснат имай достойнството да се поклониш на публиката!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s