Ще се счупя ли?

Понякога е тъмно и въпреки, че е ден, въпреки, че нищо много лошо не се е случило то усещането вътре в мен е на тъмнина – сива, лепкава, монотонна, глуха тъмнина. От нея няма бягство, защото е навсякъде, няма измъкване, защото е като облак който се движи с мен и в чийто център винаги съм аз. От кога е така ли? – от известно време – може би месец или два.

Човек се бори на няколко фронта. Те определят успеха или неуспеха му – това са професионалния фронт, личностното развитие и семейната хармония. При мен нещата започват да страдат винаги от професионалния фронт. За толкова години (почти 10) от както съм в търговската сфера и с мисленето на предприемач виждам как неуспехите в професионален план правят живота ми непоносимо сив и подтиснат. И ако и да не приемам нещата на живот и смърт, то мисълта че в икономически план не успявам да постигна резултатите, които искам ме прави много нещастен.

Това са трите стълба, на които се опира моята личност. Благодарение на Гергана и на нейната философия на тиха уравненост семейството е относително спокоен пристан, в който се разбиват високите вълни на бурните океани. Децата порастват, вече повече психически и емоционално, от колкото физически.

Малкия палавник развива социалните си умения на гърба на търпението и обичта, с които е заобиколен и същевременно тренира раздаването на обич без да се скъпи и без да очаква задължително декларацията на такава в замяна. Паничката му с добри спомени вярвам, че се пълни и скоро ще трябва да я замени с бъчва. В него виждам как може човек да бъде щастлив в своя завършен егоцентризъм. Без особено преживяване на терзанията на околните, без дерзаене за утрешния ден, само днес и сега, всичко предоставено от съдбата и не е неприятно е подарък, всичко което не е приятно е драма, за която си струва да се страда от дъното на сърцето докато в неговото страдание не се привлекат поне още един – двама. Едва тогава може страданието да стане поносимо, защото ще е разтворено в повече сърца и няма да тежи само на неговото. За него е важно хората, които знае че го обичат да са край него и да гледат на него с добро око. Защото е зависим от тях, много е малък и знае, че сам няма да оцелее, но дори само майка му да е до него е 99% сигурен, че всичко вече е наред.

И ние ли като порастваме оставаме с тази обвързаност от някого, който да ни внушава че света е едно по-сигурно и по-спокойно място?

Да, вероятно за повечето хора е така – повечето имат нуждата някой да им каже: „Не се притеснявай, всичко ще се оправи, аз ще ти кажа как!“. Колкото и примамливо да звучи, това е пътят към бавната смърт. Смъртта на отдадената свобода, а от там и на невъзможността за нормален градивен живот. Винаги по пътя ще има спънки, понякога те са толкова големи, че ни се струва невъзможно да ги преодолеем. Мисля, че в моя живот съм се натъквал на такива, всеки от нас го е правил. Някои са излизали премазвайки проблема, други са го заобикаляли, трети са били премазани. Всеки научава нещо за себе си в такава ситуация.

Разликата между губещия и печелещия е скрита дълбоко в същината на всеки човек. Тя не подлежи на дефиниране, тестване и прогнозиране. Всеки от нас реагира по различен начин на свободното падане в депресията или погълването от проблемите. Единия пропада до безкрай, друг пропада до време, а след това някакво гласче в него проговаря: „Хайде стига вече, омръзна ми, хайде да ставаме и да се разправим с този Проблем, крайно време е!“ Дали и кога ще се обади това гласче аз не зная, не съм намерил и формула да разбера гледайки човек от страни от кой тип е.

Много често самооценката ни е много по-различна от материала, от който сме изградени. Понякога е в положителна посока, но понякога за съжаление е в отрицателна. Когато попаднеш на втория тип – боли. Боли не защото си се разочаровал, боли защото виждаш човек, който има потенциал и качества да промени ядрото си, дори си мисли, че го е направил, но виждаш че при бурните ветрове, които неминуемо се изправят пред всеки пътник той се прегъва, навежда се и става всичко онова, което до вчера е отричал. „А дали и аз не съм такъв?“ се питаш тогава – не знам, знам единствено, че трябва да поставям единия крак пред другия и това да го правя всяка изминала минута. В тази връзка си спомням за едно изненадващо изкачване на Мальовица. В такива моменти на екстремни натоварвания наистина виждаш хората отвътре. Аз бях доволен от това, което тогава намерих в Гергана и знам, че с човек като нея мога да стигна точно там където сме решили да отидем без значение от вятъра, от липсата на екипировка, от проливния дъжд, от суграшицата или ниските температури. Има моменти когато духа тържествува над материята и е прекрасно ако тези мигове са споделени.

Но освен големите проблеми, които се изправят на пътя и поставят на проверка нашата твърдост има и малки такива, които са като висока трева, която спъва всяка твоя крачка. Като увивните растения, които се залепват за обувките и правят всяко преместване на краката мъчение или ако ви харесва повече сравнението – като тиня, която става все по-гъста и по-дълбока. Тези проблеми не се появяват като голяма стена, която в своята монолитност може да мобилизира силите ни и да ни накара на инат да я преодолеем. Те започват като дребни неприятности – камъче в обувката, болка в глезените, камъче и в другата обувка, схващане на мускулите, главоболие, хлъзгав терен, кал, баир, който съчетан с калта и мускулните болки става сериозно изпитание, но не е нещо което да ни спре нали?! Преодоляваме го, но от това главоболието само се засилва както и мускулните болки, а ставите вече пукат и хрущят при вървене. Пътя с всяка изминала крачка става все по-труден, времето се смрачава и вече не виждаш примамливата цел, а само лъкатушната пътека, която е една и съща както преди час, така и след два часа. Еднотипно, монотонно, сиво, лепкаво и неудобно, дискомфортно, като облак, който се движи с теб и от който не можеш да избягаш, защото на където и да погледнеш виждаш само него, а ти си му в средата.

Какво ми остава ли? Ами да продължавам да премествам единия крак пред другия и да не спирам да го правя. До кога? Не знам, но това е само едно от нещата, които не знам, а това няма да промени оценката ми за мен самия. Трябва ли да се чувствам добре и щастлив от това? Не! Смятам, че никой нормален човек не би се чувствал добре, но “каквото – такова“. Кога ще изляза на светло ли?! Животът не е само светлина, има и неприятни моменти има и болка, и страдание, точно както и прекрасни мигове на прозрение и хармония. За това сме живи, за да преминем през всичко и едното да ни закали, а другото да ни даде сили да преминем през закалката без да се счупим.

Ще се счупя ли? А ти?

Advertisement