Приказки за мъже

Предупреждение – ако се колебаете дали сте мъж прескочете този материал. Същото се отнася и за колебливите в своята идентичност жени. Ако бях жена заглавието щеше да бъде „Приказки за жени“, но не съм … но и в двата случая в никакъв случай нямаше да е „Приказки за джендъри“.

Въведение

Преди няколко дни изчетох книга, в която основната тема бе „Любовта“. Интригуващия разказ за мен самия започна някъде след средата на книгата и завърши с последните редове. Знаете как някои творби са като мързеливи момичета рано сутрин – започват своето движение през нас лениво, с несигурни и плавни движения, докато не влязат в работен режим на ежедневното си състояние и не прогресират до енергията на Фурия. Така бе за мен изживяването в тези часове докато попивах историите в книгата. И верен на принципа, който винаги съм изповядвал, че за да пуснем нещо ново в нас трябва да затворим кучетата си пазачи в клетките им докато новото се озърне, окопити и установи в нас, до сега премислях и преживявах написаното там. Често ми идваха идеи свързани с темата докато водех разговори с моите най-близки приятели – тези от семейството ми. И сега, рано – рано една сутрин, когато бъдещите ми критици спят, а слънцето има още време преди да дойде и да наднича в писанията ми реших, че вече мога да извадя преварената идея. Защо го правя ли? Заради децата (най-вече), те (повечето) отдавна не са деца и като всеки с туптящо сърце търсят есенцията и вървят по пътищата на любовта. И както всички приказки започват с някоя история, и аз няма да направя изключение:

Имало едно момче, което отчаяно искало да се научи да обича. Било орисано да го обичат, но то самото не можело да откликне на любовта на другите. За това си пожелало да изпита вкуса на абсолютната любов. Имало не една и две жени, коя от коя по-екзотични, красиви и влюбени, но той плувал над техните емоции и определял течението на тяхната любов поставяйки бързеи тук, бентове – там. Играел си с буйните води на чувствата, като и за момент не се притеснявал, че те ще го погълнат, защото бил имунизиран към всичко това.

Не щеш ли една фея чула молбите на младежа и му пратила своята приятелка Мус:

-Отиди и покажи на този момък какво представлява Любовта! – казала феята на ефирното същество.

Речено – сторено, Мус се преобразила в чаровно момиче с чипо носле и искрящи очи. Стройно, дори слабо, но с толкова гальовен нрав, че никой младеж не можел да остане равнодушен на милувките й. Тя била мила, тиха и приемаща. Винаги наоколо, винаги с пусната коса и винаги недостижима. Знаела, но не натрапвала знанието си, обичала но не натрапвала любовта си, само прегръщала и потапяла младежа в косите си.

Мъжете сме прости същества, не сме устроени сложно и с малко тишина и много постоянство всяка жена може да постигне това, което е решила … освен ако няма друга жена насреща си. В този случай мъжа се озовава на бойното поле между две амазонки бясно размахващи меките си оръжия, които не пускат кръв, но от техните рани много дълго кърви.

Разбира се по това време е имало друга жена, която претендирала за сърцето на младежа, а той – все още имунизиран към любовта се отнасял към нея съвсем интелектуално и коректно. За това, когато видял, че Мус започва да заема голяма част от мисълта и времето му, решил че трябва да сложи край на другата си връзка. Говорил с жената и в разговора станало така, че момичето решило първо да хвърли картата на раздялата, която той приел.

Няма по-лош враг от отхвърлената жена. Това младежа тепърва щял да научава. Ядосана от ситуацията и от това, че шантажа й с раздялата не е постигнал желания ефект, а дори напротив като дал свобода на момчето, жената отишла веднага в леглото на приятеля му. Отмъщението е сладък плод само в първата си хапка. След това вкуса става трапчив, стяга ти гърлото и не можеш да го преглътнеш. (Не отмъщавайте, деца, има кой да го направи заради вас, няма никакъв смисъл да слизате толкова ниско в емоциите си, за да постигнете вкуса на първата хапка и да ви боли от този на послевкуса)

През това време Мус продължавала играта си с младежа, а той все повече влизал в кръговрата на подадените чувства, които се връщат като през фокусиращо огледало обратно. А това били топли, тихи, ярки и обсебващи чувства. Постепенно започнал да сваля защитите си (които всеки човек изгражда в живата си комуникация с другите) защото виждал, че каквото даде го получава умножено от сърцето на Мус. Давал милувка, получавал докосване по лицето с носле, давал прегръдка, получавал целувка … и така докато не се разтворил изцяло в това ново за него усещане. Загубил границите на собственото си аз, то вече не съществувало, а заедно с него престанал да усеща и чуждите граници. Вече можел да се гмурка в душите на другите, да вижда емоциите им и да ги преживява. Изпадал от състояние на дълбока тъга в екстаз. Плачел и се смеел едновременно. Завладелите го чувства били толкова доволни от случващото се, че се държали като галопиращи коне в степта – огромни сили, които започват да усвояват голямата и досега празна душа на младежа.

Това продължило известно време, време на щастие, страдание, усмивки окъпани в сълзи и много, много стихове. Било чак досадно за неговите приятели, защото признайте си – да има някой, който ти говори в рими е толкова клиширано, че не се понася от добре възпитаните хора. Тя го питала например „Какво искаш от мен?“, а той отговарял:

Не искам да те облека като дреха

не искам просто да те имам

искам в прегръдката утеха

и топлинка в тази зима …

Това бил непрекъснат процес на потапяне и разтваряне, изваждане на показ всичко скрито и тайно … докато стихиите в сърцето му не започнали да се установяват в тази им нова територия и да заемат местата си, които ще обитават за по-постоянно занапред. Те спрели да препускат из цялата му душа блъскайки и разрушавайки стените й, а младежа започнал да разбира, че и най-съвършените хора като Мус все пак са хора и имат своите недостатъци. А Мус не се и опитвала да бъде перфектна. В това бил запленяващия й чар в началото.

Но както винаги се получава – когато не знаеш какво искаш в този живот получаваш „пълната програма“ – един голям плюс и един голям минус, за да си ходят заедно. Той, който се бил отказал от целия си свят заради нея виждал че тя не се е променила въобще. А любовта и приятелството би трябвало да те променят, защото всяко дълбоко чувство го прави. Той искал да даде рамо, на което да попият сълзите на неизплаканата горчивина, но такава отсреща нямало. Искал да даде уста, която да изпие сладката страст на забвението, но получавал мимолетни преживявания. Гледал я с очи, които да погълнат формите на недоизказаното, защото само то е с истинската си ненакърнена форма, всичко друго, вкарано в стереотипа е очернено от предразсъдъци, а получавал същите закачливи намигания както в първите им дни.

Красотата е там където не я търсим, защото там е естествена и неподправена, наивна дори, но тежка от своята всепроникваща искреност. Добротата е зад горчивите думи на хората, които обичат, защото всичко друго е куртоазия. Истината е най-голямата ценност в този свят на купчини от плява оборска тор и зрънца истинска добродетел.

И с времето отрезвяването дошло с обратната сила на досегашните стихии – унищожителната истина, че човека ти насреща е само твое огледало. Ти в него виждаш това, което даваш, това което си мислиш за него е онова което е той за теб. Да знаеш и да можеш са две различни неща. Да знаеш е в сферата на логичната ни природа, тя се тренира, упражнява се да проследява последователности и схеми, които в крайна сметка се натрупват до житейския ни опит, а моженето е функция на сърцето. Емоциите владеят света на всеки, но някои са низки и крайни (дуални), други са безобидно и откровено негативни, има всякакви в този шарен свят. Човек само трябва да си избере и да ги сложи в пазарската си количка … но всички ще платим на касата на изхода. И това не е лошо, нито хубаво, то (като всичко останало) е просто „то“ – онова, за което си струва да спрем дъха си.

Така младежа имал само два пътя – или да се примири и да става все по-нещастен откупвайки с лихви и на изплащане красотата, която бил получил, или да промени Мус давайки й от себе си, защото човек не може да е щастлив без да обича. А той не бил вече същия, стария младеж. Няма как да си това което си, ако не си се раздробявал на парчета преди да се събереш. А той вече си бил отворил сърцето и видял че вътре има много място и в крайна сметка, колкото и да боли, не може да е повече от това, което го е боляло в момента на осъзнаването си, че трябва да отреже пъпната връв с Мус. Защо ли? Защото да, човек не може да е щастлив без да обича, но не може да обича истински ако иска да промени другия. Ако иска да го прави, значи той мисли, а не обича, защото обичта е всеприемаща. Може да се каже, че има борба между мозъка и сърцето, но тя е само привидна и на плитките нива на житейския ни път. С мисълта можеш да пробиеш друго сърце, но за да го завладееш се нуждаеш от своето сърце. Двете (мозъка и сърцето) трябва да работят в синхрон, като допълващите се лява и дясна ръка. Живота ни не е изтъкан от алтернативи, а супа от всичко, което си забъркаме. Така ние си определяме съставките, които ни придават цвят и вкус. Аз съм си избрал онези от лавицата над която пишеше „Съставки за мъже“, защото знаех, че така ще мога да пиша приказки за мъже.

Искам след уравнението „Агоп“ света да бъде на печалба, а не на загуба. Защото мъжа трябва да е достатъчно силен в нещо, в което да позволи на жената да е слаба и достатъчно слаб там, където жената трябва да е силна. Това се тренира, променя, трансформира и постига. Слабост и сила са само термини отразяващи енергията, която влагаме там където искаме. Ако искаш да влагаш малко енергия в ходенето ти вървиш, ако вкараш повече – тичаш. Едното не значи да не можеш да правиш другото, значи да позволиш на другия да го прави за теб, а ти за него нещо друго – кръговрат на енергии, кръговрат на симпатии, кръговрат на Любов.

Защото живота ни е един пясъчен часовник време.

Advertisement

Голи са без книги всички народи

Вартухи Ердеклиян – май, 2016 г.

„…Голи са без книги всички народи,

не можейки да се борят без оръжие

с противника на нашите души…“

(Есе)

Голота, голота… Дали е материална или духовна, пак е голота… Хората са казали: „Войник без оръжие не е войник, един майстор не може да съществува без своите инструменти…“. Прави са, нали? Толкова много сме зависими от заобикалящия ни свят. Имаме нужда от дрехи, от храна, вода и от оръжия, с които да се борим.

Еволюцията на расата ни ни е научила да използваме едно много силно оръжие – словото. На пръв поглед това са само думи, написани на листа или просто изречени, но не… Думите могат да те накарат да вярваш, да мечтаеш, способни са така да те заблудят… Не случайно великите оратори са и лидерите, защото те владеят словото, могат да накарат всеки да ги следва, само с думи.

„…Голи са без книги всички народи…“ – да, както е гола душата без знание, както е пусто сърцето без любов.

Изучавайки литературата, се учим да боравим с перото, нещо изключително силно. Потапяме се във времето, виждаме славната история на нашия народ, борбите за свобода и независимост, защото българите са единни. Едно от нещата, което сплотява колектива, е знанието; народ без знание – не е народ, а само шепа хора, събрани на едно място. Такива хора остават беззащитни пред противника, нямайки знание да се изправят и да въстанат.

В „Проглас към Евангелието“ словото е връзката между човека и Бога. Това е единственият начин народът да се извиси духовно. Ако погледнем и „Пространно житие на Кирил“, то там великият Кирил преборва враговете само с думи.

Едно време знанието е било поставено в култ, това е било признак за благородство. Малко са били четящите книги или тези, разбиращи по два, три езика. Смятало се е, че човек, пишещ в стихотворна форма, е много по-духовно развит от простолюдието, тъй като това е „езикът на боговете“, а какво става днес? Къде отиде желанието за знание? Къде отиде този аристократически оттенък на знаещия и можещия човек? Вече се борим само за пари и власт, но така и не поглеждаме в собствените си души. Материално облечени и духовно голи…това сме ние и единственият лек за това не е да трупаме още богатства, прикривайки празнотата вътре в нас, а да градим знание и морал, защото душата е нещо чисто и свято…

Тежко на всеки, който пренебрегва силата на перото, защото то е много по-мощно от меча!

митове и легенди

Единственото, което можем да дадем на децата е личния ни пример, всичко останало са приказки – митове и легенди.

Старост

–          Една трета от живота ми мина, не мога да повярвам, че толкова време се тътря по тази земя!

–          Още си млад, сине, толкова неща не знаеш!

–          Да, от твоята камбанария съм малък, но знаеш ли колко неща знам!

–          Мислиш си, че знаеш, има разлика.

–          Не е ли винаги така, винаги мислим, че знаем онова, което знаем.

–          Но не винаги знаем онова, което си мислим, че знаем. Едва когато препокриеш истините на правото и обратното твърдение ще си по-близо до зрелостта. До тогава само си мислиш, че си там.

Сар се замисли. Огледа се, все едно за пръв път идваше в бащината си къща. Старата маса, която разтребваше като малък след вечеря – огромна и ъгловата, подпряна на дебели четвъртити крака, които бяха създадени само с една функция – да служат. Без финес, без заглаждане на формите, придаващи на всяка една вещ изисканост – масата бе груба и издръжлива. Също като ръцете на баща му.

–          Татко, ти кога почувства, че си голям, когато се ожени ли, когато изплати къщата, кога?

–          Всъщност още не се чувствам голям. Някак от младостта преминах в старост – усмивка озари искрящите му очи, които като че за миг се върнаха в онези отдавна отминали години. Никога не съм считал, че съм голям. Винаги имаше толкова работа за вършене, че не съм и помислял за тези неща, не съм като теб, сине, със свободно време да си правя каквото поискам. Трябваше да се работи, вие растяхте, искахте своето, трябваше да изплащаме къщата, знаеш че беше трудно.

–          Знам, помня, но защо? Защо старостта дойде толкова рано?

–          Старостта е умора, … и самота, сине! … и самота!

Пръстенът на Наполеон

(тази притча не е възникнала първо в моя свят, но веднъж попаднала в полезрението ми я припознах като моя)

Преди всяка битка Наполеон ставал рано, още докато войниците му спяли, и започвал сутрешната си обиколка. Бавно, с лека усмивка преминавал покрай сънищата на хората си и само часовите отдавали чест изпъвайки се като струни щом зърнели дребничкото тяло на великия пълководец. Всяка сутрин, преди всяка битка, замислената разходка завършвала с неизменното сваляне на пръстена му. Махал го от пръста си, оглеждал го, все едно очаква нещо да е променено в него и след това отново го намествал на пръста си.

Адютантът му забелязал, че същия ритуал Наполеон спазвал и преди битка. Обхождал с поглед армията си, врага и отново свалял пръстена си за да го разгледа. След време младият и отдаден на службата на императора не се сдържал и попитал:

–          Ваше величество, може ли да задам въпрос? – смирението в гласа му не прикривало ядящото го любопитство.

–          Разбира се, питай!

–          Защо преди всяка битка оглеждате пръстена си, това някакво вълшебство ли е, заклинание ли правите?

Наполеон се усмихнал, свалил пръстена си и го подал на адютанта. Там, от вътрешната страна на халката било изписано: „И Това ще мине“.

Горското духче

(Тази притча не е моя. Макар и да я разказвам по свой си начин, тя е измислена от някой друг, не знам кой и не помня от кога е в главата ми, но е много точна и мъдра. Ще ви хареса!)

На един човек не му провървяло. Загубил работата си, откъснал се от приятелите, а накрая и семейството му се разпаднало. Нямало за какво да живее и твърдо решен да сложи край на мизерния си живот, нарамил въже и тръгнал към гората. Избрал си дърво, направил си тренираната предната вечер примка, обмазал я със сапун и а-ха да скочи за да се обеси видял под дървото малко същество.

–          Какво правиш? – попитало го то.

–          Теб не те засяга, живота си е мой и ще правя с него каквото реша, писна ми все да ми нареждат, ще сложа край на това! А ти кой си?

–          Горският дух – гордо казало човечето – и съм тук да съм сигурен, че дървото няма да пострада!

–          Нищо му няма, виж го колко е дебело, нищо няма да му стане, ти пък за дървото си се притеснил! – Мъжът губел търпение и бил искрено възмутен от нахалството на духчето. А то, все едно вижда обесници всеки ден го попитало с нескрито любопитство:

–          А ти защо ще се бесиш?

–          Писна ми от този куц живот, нищо не върви, все на опъки, омръзна ми. Жената ме напусна, взе и децата, съкратиха ме от работа, парите ми свършват, няма как да живея повече, а и не виждам смисъл!

–          Не винаги ще е така! – Казало му горското духче и се подсмихнало под мустак.

–          Какво искаш да кажеш – искрица надежда надникнала през окото на несретника.

–          Не винаги ще е така, ще видиш. Искаш ли да се обзаложим? Отложи бесенето си за един месец, ако нещата не се оправят аз лично ще ти избера подходящо дърво за тази работа. Защото, между нас казано, това на което си се качил няма да ти свърши работа!

–          Чакай, чакай, искаш да кажеш, че и дърво ли не мога да си избера като хората? – човекът започнал да се дразни още повече.

–          Не, казвам че не винаги ще е така, живота ни върти по спирали, днес сме на дъното, утре започваме да се изкачваме. Постоянно сме в движение. Послушай съвета ми, няма да сгрешиш, а и един месец повече нищо не значи нали?

Помислил човекът и с неохота приел предложението на духчето. Прибрал се вкъщи, скатал въжето за след месец и …

(един месец по-късно)

–          Духче, дух, къде си?

–          А, ето го и самоубиецът, какво стана, ще се бесим ли днес?

–          Не-е-е, луд ли си човече, всичко се оправи, ти беше прав, много съм ти благодарен, нося ти подарък, знаеш ли какво – послушах те, прибрах се и за този месец всичко се оправи,  жената и децата се върнаха. Предложиха ми по-хубава работа и сега не само, че получавам повече, а и имам повече време за децата! Много съм щастлив, всичко е прекрасно и го дължа на теб! Какво ще кажеш?

–          Не винаги ще е така! – Казало му горското духче и се подсмихнало под мустак.

Браво, от теб ще стане добър планинец!

Снощи сънувах сън:

Вървях в голям град препълнен с хора и нервни коли, улиците се пресичаха на няколко нива като пипала на октопод търсещ жертва. Знаех посоката, но не и целта, помнех само, че времето ми свършва, бързах, препъвах се, ах, колко исках да стигна навреме!

Докато напредвах през тази забързана и нервна плетеница от хора, автомобили и правила се натъкнах на ограждение, то стоеше точно на пътя ми в посоката, която трябваше да следвам. В този миг имах избор – увлечен от тълпата да заобиколя препятствието или да се освободя от хватката на навика и да се втурна в тази непозната и забранена земя. Стоях на кръстопътя, краката ме влечаха след другите, а сърцето – през забранената земя. Оставих се на сърцето, прескочих препятствието и след малко разбрах защо това място е било оградено. Разлом, дълбок над седемдесет метра разделяше гора на две части. По ръба имаше възтясна пътечка колкото да си подпреш пръстите на краката. Поех по нея. Оплитах си ръцете в корените на дърветата застанали досами ръба, местех краката странично и се опитвах да не гледам надолу. Веднъж го направих, но това което видях не ми вдъхна смелост. Гледах корените на огромните дървета пред лицето си, пръстта се сипеше от ръба на разлома и пропадаше без звук в безкрая. Клон след клон, корен след корен, крак след крак се промъквах към заветната си цел, която не помнех, но знаех, че трябва да достигна навреме! Малко преди края на пътечката стоеше възрастен мъж – мълчаливо ми подаде дебело въже, за да прескоча последното парченце пропаст стоящо на пътя ми и каза:

–          Браво, от теб ще стане добър планинец!

А аз продължих, бързах за някъде, не помнех за къде, но гласът ме извади от транса на бързането. Поспрях се, обърнах се и видях – това бе препятствие, при което хората идваха да премерят куража си. Малцина го преминаваха, някои се отказваха, пропадаха, прибираха ги, но тези, които стигаха до края бяха изключително малко. А аз в бързината си да достигна до целта бях преминал изпитанието на живота си без да разбера, че е съдбовно. Единствено възрастния човек с неговото изречение ме изкара от унеса на преследвач, за да разбера, че не ние преследваме живота, а той ни поставя изпитания и ни дава уроци.

Събудих се! Сънят, толкова ясен и значим, бе останал някъде другаде. Тук, в тъмната стая на младия ден бе останал само споменът за победата – въпреки натиска на навика, въпреки страха, въпреки себе си. И гласът на мъжа: „Браво, от теб ще стане добър планинец!“

Ара нетърпеливият

–          Преди много, много години, когато слънцето светело толкова силно, че хората ходели без дрехи и се топлели само от него, живеело едно момче.

–          Как така голи, дядо?

–          Ара, ти май не внимаваш! – дядо му гледаше изпод сбърчените си вежди.

–          Напротив, дядо, защото внимавам исках да разбера дали хората са ходили изцяло голи!

–          Голи, с препаски, какво значение има?

–          Как да няма, дядо?! За теб няма ли значение дали на улицата ще видиш човек по халат или напълно гол?

–          Има, Ара, но приказката, която ти чета е за съвсем друго!

–          Как може да е за друго, а да започва с голи хора?

–          Ами така е решил авторът!

–          Един ден, дядо, като започна да пиша, ще внимавам повече от тези писатели! Не мога да разбера големите, защо като пишат за деца пишат такива неща?

–          Не знам, Ара, може да са си невнимателни по принцип. Знам само, че ако започнеш да пишеш ще станеш добър писател на … ръководства! – Дядо му едва сдържаше напушилия го смях.

–          Защо на ръководства, те трудно ли се пишат?

–          Разбира се, те са за възрастни и им обясняват как да направят определена работа, а представяш ли си по-неблагодарно нещо от това да обясняваш на възрастен?

–          Наистина ли? Казваш на ръководства, а за какво са те?

–          Описват как да работиш с нещо ново за теб, как да го използваш правилно и как да разбереш дали се е повредило.

–          Само това ли? Това не е трудно!

–          Така смяташ сега, но пробвай се да обясниш нещо на баща си, особено ако за него е съвсем ново, и ще зарбереш, че това е трудна и неблагодарна работа.

Лицето на Ара придоби замислено изражение, виждаше се как се опитва да си представи ситуацията и си личеше, че му е трудно.

–          А какво ще стане ако те не искат да четат?

–          Нищо, никой не може да ги накара, нима аз мога да ти прочета приказката, която ти в момента не искаш и да чуеш?

–          Тогава защо се пишат?

–          Защото трябва да се пишат. Защото трябва да ги има. Ако един на сто човека го прочете, пак ще е от полза на някого, нали?

–          Да но това е разхищение, нали?

–          От една страна да, разхищение е, но от друга не е!

–          Дядо, пак започна да говориш така, не те разбирам.

–          Ще ти обясня Ара, когато в училище ви преподадат нов урок всички ли го разбирате веднага?

–          Не, особено Таквор, той и на третия час няма да разбере!

–          Виждаш ли, същото е и с писането. Писателят трябва да го напише, за да достигне до тези, които са готови да го разберат, също както учителят трябва да ви предаде урока без значение колко от вас ще го разберат веднага. След това той започва да го разяснява, повтаря, да дава примери и така постепенно всички го разбирате. Може да не е в следващия час, може да не е в следващия ден, но на края всички го знаете. При писателите е по-сложно, те нямат възможност да се изправят и да обясняват какво са искали да ти разкажат, защото зад обикновените приказки се крие цяла гора от истини и поуки. С колкото по-богат опит си, толкова по-голяма част от тази гора можеш да видиш. Но писателят разказва приказката и край. Ако човекът може – ще разбере, ако не – ще подмине, ядосан може би, че е загубил времето си. Но ако след това пак попадне на подобна история нещо в него ще му подскаже, че това не е непознато за него. Така след няколко часа или години уроци от различни места ще е научил онова, което е трябвало.

–          Искаш да кажеш, че приказките не са само приказки ли, дядо?

–          Разбира се, че не са само приказки!

–          А тази, която бе започнал и тя ли не е само приказка?

–          Да, Ара, и тя не е само приказка, сега искаш ли да я продължим?

–          Да!

И Ара притихна скръстил крака и ръце, вперил в любимия си дядо поглед изпълнен с очакване. Дядо му знаеше как да укроти внука си, дори и да не можеше физически да му насмогне. Той бе негова кръв, а „кръвта вода не става“. Сега знаеше точно какво му се върти в палавата глава, знаеше и че цялото същество на Ара се е настроило да попива мъдрост, да я отсява, да я сортира и да я картографира. Всъщност „нищо ново под Слънцето“. Самият той помнеше много ясно своето късно детство. Беше започнал да чете много, а заглавията ставаха все по-странни и залитаха в страни от художествените вкусове на неговите връстници. В тези книги имаше много знания, които по никакъв начин не можеше да подреди при останалите, нито можеше да разбере дали са истинни или чисти фантазии. Единственото което можеше да направи бе да ги пусне в „чистилището на душата си“. Всеки имаше едно такова място вътре в себе си, където истина и лъжа съжителстваха мирно, различните религии не се караха и не се биеха по между си. Това правеше той, отваряше го и пускаше всичко онова, в което не можеше да е сигурен. След време – месеци или години, нещо по пътя му извикваше в съзнанието спомена за тези знания, слизаше отваряше вратата, а нещата които все още бяха вътре бяха истинските, другите – измислените се бяха изпарили. Те нямат търпение, лъжата живее кратко. Не случайно има поговорка „на лъжата краката са къси“. Всичко което бе оцеляло след теста на времето бе пускано в него, така правеше дори и с приятелите си – те трябваше да чакат. Той можеше да е приятел на всеки, но някой за да стане негов приятел трябваше да мине време. Бе установил, че три години са достатъчни, за да успее някой да се разкрие от всички страни. И той чакаше, умееше да чака. Чакаше да дойде времето, когато ще поумнее, чакаше да дойде времето, когато ще бъде щастлив, чакаше приятелите му да се докажат, а сега с помощта на Ара виждаше какво означава да чакаш, чакането бе равносилно на отказване.

–          Дядо, ще ми прочетеш ли приказката? – гласън на Ара звучеше подкупващо.

–          Разбира се, извини ме, малко се разсеях! Така-а-а, до къде бяхме стигнали?

И зачете … Четеше за древни хора, за отмрели навици, за погребани принципи. Дядото четеше, а малкия Ара, подпрял глава с двете си ръце, бе потънал в онова време. Преживяваше всяка дума, изтръпваше при жестовете, които правеше дядо му и напрягаше слух всеки път когато гърленият глас потъваше в сенките на загадъчното. Не усещаше как времето течеше с друга скорост, той бе потънал в тунела на приказките, а там се случват странни неща – като при сънищата. Следващите няколко минути за него бяха разтегнати в цял необозрим и любопитен свят. И ако някой друг на негово място би запазил себе си в това пътешествие към другото, неизвестното, то Ара бе оставил разума си в ръцете на дядо си, който умело, с вещина на опитен разказвач, го превеждаше през случки, емоции и капани, за да го изкара от там по-опитен, по-добър и по-завършен.

Бясната Сирануш

 

–          Бясна съм! – малката Сирануш се въртеше като зверче в клетка.

–          Бясна съм, не може така!

–          Какво ти има, защо си „бясна“? – макар че тонът бе абсолютно сериозен, очите на дядо ѝ се усмихваха толкова широко, че топлината им обгръщаше съществото ѝ.

–          Дядо, не е справедливо, такава съм глупачка! – Сирануш бе неукротима. Точно като майка си, когато се вбесеше – сякаш потъваше в себе си и не искаше да излезе от там. Светът ѝ започваше да се стеснява, мястото, което винаги обичаше, ставаше за нея затвор, а всички хора ѝ бяха виновни за това, че тя самата бе открила своя грешка. И точно както в случая, Дядо ѝ бе толкова добродушно погълнат от емоциите ѝ, че тя не можеше просто да го игнорира. Той стоеше до нея и чакаше. Чакаше със състрадание, нежност и разбиране, но винаги с усмивка.

–          Дядо, не ми е смешно, направиха ме на глупачка, но аз съм си виновна, ако бях ѝ казала какво си мисля за нея, нямаше да се оставя да ми говори така. Обаче, уф-ф-ф, на момента нищо не можах да измисля, сега мога да ѝ наговоря толкова много, но там просто си замълчах, разбираш ли, и сега много ме е яд! Яд ме е, защото не е по-добра от мен, напротив, а непрекъснато се заяжда и се опитва да ме дразни. А не искам да се занимавам с нея, разбираш ли?

Дядо ѝ разбираше чудесно, дори и да не му разказва какво се е случило, пак би разбрал. Та нали малката Сирануш отрасна пред очите му. Най-добре от всички я познаваше той, защото, за разлика от родителите ѝ, на него не му се налагаше да бъде възпитател, той само се радваше на тяхното присъствие, както и те на неговото. Винаги имаше време за тях, а те – винаги обич за него.

–          Сирануш, може ли да ти кажа нещо, скъпа? – каза тихо той

–          Разбира се, дядо, но знай, че няма да се успокоя, много ме нервира онова добиче!

–          Аз и не искам да се успокояваш, щом трябва – ядосвай се, но знаеш ли как да подминаваш безопасно простащината и глупоста без да се удариш или паднеш?

–          Няма такъв начин, дядо! Винаги се ядосвам, яд ме е!

–          А може и да има начин да полетиш над нея, като птичка, знаеш ли те как летят?

–          Как?!

–          Аз знам два начина: Първият е като скочиш, но забравиш да паднеш (подробните инструкции са дадени в „Наръчник на галактическия стопаджия“). Вторият – прощаваш. И да ти кажа ли, не съм привърженик на първия начин.

–          Дядо, как да ѝ простя, като всеки път е едно и също?

–          Когато прощаваш прошката не е за нея, тя е за теб!

Тишината

–          Има много неща, които са ме изненадвали в хората, но винаги, най-силно впечатление ми е правило знаеш ли кое?

–          Кое, дядо? – Абисак и дядо му бяха седнали на една пейка на самия път, където забързаните хора напористо гониха своите задачи.

–          Шума, който издават. Те не спират да говорят, трополят или се занимават с неща, които им отвличат вниманието. Ще въртят нещо в ръцете си, ще приказват на безсмислени теми часове наред, но Абисак ако ги попиташ защо не поспрат и не направят така, че това, което наистина ги мъчи да бъде променено ще ти отговорят, че нямат време.

–          Говорят като майка и татко ли, аз не мога нищо да им кажа когато те си говорят, така ли?

–          Не Абисаг, майка ти и татко ти си говорят за това как им е минал денят, какво им се е случило, това е важно за тях, те трябва да знаят един за друг всичко, дори и когато цял ден не са били заедно. Но ето например онова момиче, с чантата в ръка, виждаш ли как върви разсеяно и говори по телефона. Всъщност тя не споделя нито иска да чуе, просто иска да се оплаче.

–          Но дядо, тя може би споделя с нейния татко какво се е случило.

–          Ако внимаваш как говори, Абисак, ще видиш че тя не споделя, а излива тонове недоволство без дори да даде шанс на някой да й противоречи. Нея не я интересува какво мислят хората, на които говори, стига да се съгласяват с нейното недоволство. А това Абисак е заразно както е била и чумата преди години, защото хората, на които говори също като нея не искат да чуват другите, те мълчат и кимат, и чакат някой да свърши да се оплаква, за да започнат и те на свой ред. А печели този, който се оплаче най-добре и най-много.

–          Какво печели, дядо?

–          Вниманието и уважението на останалите.

–          А ако просто мълчат, тогава какво ще спечелят?

Тишината, Абисак, винаги е имала висока цена. Някои хора я плащат предварително, други след това, но цената винаги е висока. За да я има нещо правилно е било направено и то когато е трябвало да бъде направено. Във всеки друг случай има шум и недоволство. Например ти, като я няма майка ти измиташ двора. Какво става – прибира се, усмихва се и те прегръща. Ще ти каже само „Благодаря!“ и след това е тишината и вие двамата сте в нея. А ако се прибере и види, че си направил някаква пакост – шум и недоволство, разбира се и никаква тишина.