Ще се счупя ли?

Понякога е тъмно и въпреки, че е ден, въпреки, че нищо много лошо не се е случило то усещането вътре в мен е на тъмнина – сива, лепкава, монотонна, глуха тъмнина. От нея няма бягство, защото е навсякъде, няма измъкване, защото е като облак който се движи с мен и в чийто център винаги съм аз. От кога е така ли? – от известно време – може би месец или два.

Човек се бори на няколко фронта. Те определят успеха или неуспеха му – това са професионалния фронт, личностното развитие и семейната хармония. При мен нещата започват да страдат винаги от професионалния фронт. За толкова години (почти 10) от както съм в търговската сфера и с мисленето на предприемач виждам как неуспехите в професионален план правят живота ми непоносимо сив и подтиснат. И ако и да не приемам нещата на живот и смърт, то мисълта че в икономически план не успявам да постигна резултатите, които искам ме прави много нещастен.

Това са трите стълба, на които се опира моята личност. Благодарение на Гергана и на нейната философия на тиха уравненост семейството е относително спокоен пристан, в който се разбиват високите вълни на бурните океани. Децата порастват, вече повече психически и емоционално, от колкото физически.

Малкия палавник развива социалните си умения на гърба на търпението и обичта, с които е заобиколен и същевременно тренира раздаването на обич без да се скъпи и без да очаква задължително декларацията на такава в замяна. Паничката му с добри спомени вярвам, че се пълни и скоро ще трябва да я замени с бъчва. В него виждам как може човек да бъде щастлив в своя завършен егоцентризъм. Без особено преживяване на терзанията на околните, без дерзаене за утрешния ден, само днес и сега, всичко предоставено от съдбата и не е неприятно е подарък, всичко което не е приятно е драма, за която си струва да се страда от дъното на сърцето докато в неговото страдание не се привлекат поне още един – двама. Едва тогава може страданието да стане поносимо, защото ще е разтворено в повече сърца и няма да тежи само на неговото. За него е важно хората, които знае че го обичат да са край него и да гледат на него с добро око. Защото е зависим от тях, много е малък и знае, че сам няма да оцелее, но дори само майка му да е до него е 99% сигурен, че всичко вече е наред.

И ние ли като порастваме оставаме с тази обвързаност от някого, който да ни внушава че света е едно по-сигурно и по-спокойно място?

Да, вероятно за повечето хора е така – повечето имат нуждата някой да им каже: „Не се притеснявай, всичко ще се оправи, аз ще ти кажа как!“. Колкото и примамливо да звучи, това е пътят към бавната смърт. Смъртта на отдадената свобода, а от там и на невъзможността за нормален градивен живот. Винаги по пътя ще има спънки, понякога те са толкова големи, че ни се струва невъзможно да ги преодолеем. Мисля, че в моя живот съм се натъквал на такива, всеки от нас го е правил. Някои са излизали премазвайки проблема, други са го заобикаляли, трети са били премазани. Всеки научава нещо за себе си в такава ситуация.

Разликата между губещия и печелещия е скрита дълбоко в същината на всеки човек. Тя не подлежи на дефиниране, тестване и прогнозиране. Всеки от нас реагира по различен начин на свободното падане в депресията или погълването от проблемите. Единия пропада до безкрай, друг пропада до време, а след това някакво гласче в него проговаря: „Хайде стига вече, омръзна ми, хайде да ставаме и да се разправим с този Проблем, крайно време е!“ Дали и кога ще се обади това гласче аз не зная, не съм намерил и формула да разбера гледайки човек от страни от кой тип е.

Много често самооценката ни е много по-различна от материала, от който сме изградени. Понякога е в положителна посока, но понякога за съжаление е в отрицателна. Когато попаднеш на втория тип – боли. Боли не защото си се разочаровал, боли защото виждаш човек, който има потенциал и качества да промени ядрото си, дори си мисли, че го е направил, но виждаш че при бурните ветрове, които неминуемо се изправят пред всеки пътник той се прегъва, навежда се и става всичко онова, което до вчера е отричал. „А дали и аз не съм такъв?“ се питаш тогава – не знам, знам единствено, че трябва да поставям единия крак пред другия и това да го правя всяка изминала минута. В тази връзка си спомням за едно изненадващо изкачване на Мальовица. В такива моменти на екстремни натоварвания наистина виждаш хората отвътре. Аз бях доволен от това, което тогава намерих в Гергана и знам, че с човек като нея мога да стигна точно там където сме решили да отидем без значение от вятъра, от липсата на екипировка, от проливния дъжд, от суграшицата или ниските температури. Има моменти когато духа тържествува над материята и е прекрасно ако тези мигове са споделени.

Но освен големите проблеми, които се изправят на пътя и поставят на проверка нашата твърдост има и малки такива, които са като висока трева, която спъва всяка твоя крачка. Като увивните растения, които се залепват за обувките и правят всяко преместване на краката мъчение или ако ви харесва повече сравнението – като тиня, която става все по-гъста и по-дълбока. Тези проблеми не се появяват като голяма стена, която в своята монолитност може да мобилизира силите ни и да ни накара на инат да я преодолеем. Те започват като дребни неприятности – камъче в обувката, болка в глезените, камъче и в другата обувка, схващане на мускулите, главоболие, хлъзгав терен, кал, баир, който съчетан с калта и мускулните болки става сериозно изпитание, но не е нещо което да ни спре нали?! Преодоляваме го, но от това главоболието само се засилва както и мускулните болки, а ставите вече пукат и хрущят при вървене. Пътя с всяка изминала крачка става все по-труден, времето се смрачава и вече не виждаш примамливата цел, а само лъкатушната пътека, която е една и съща както преди час, така и след два часа. Еднотипно, монотонно, сиво, лепкаво и неудобно, дискомфортно, като облак, който се движи с теб и от който не можеш да избягаш, защото на където и да погледнеш виждаш само него, а ти си му в средата.

Какво ми остава ли? Ами да продължавам да премествам единия крак пред другия и да не спирам да го правя. До кога? Не знам, но това е само едно от нещата, които не знам, а това няма да промени оценката ми за мен самия. Трябва ли да се чувствам добре и щастлив от това? Не! Смятам, че никой нормален човек не би се чувствал добре, но “каквото – такова“. Кога ще изляза на светло ли?! Животът не е само светлина, има и неприятни моменти има и болка, и страдание, точно както и прекрасни мигове на прозрение и хармония. За това сме живи, за да преминем през всичко и едното да ни закали, а другото да ни даде сили да преминем през закалката без да се счупим.

Ще се счупя ли? А ти?

Advertisement

Бъдете хармонични, но не свирете на „хармоника“

За щастие живота на всеки от нас е мъдро хармониран с много мажорни и минорни акорди. Ако бе само в една тоналност бързо щяхме да се отегчим от шоуто и да решим да напуснем концертната зала и то докато светлините все още са загасени. А вярвай ми – не е добра идея, нито приемането на делника си като „шоу“, нито това че понякога сме склонни да се съгласим, че някой друг дирижира музиката наречена живот. В тази линия ще продължа и ще кажа, че най-смелите не биха приели факта, че са зрители в този така интригуващ концерт, а не са на мястото на „първата цигулка“.

Ако стоиш някъде в залата, до другите зрители имаш грижи – дали чуваш ясно, дали някой от предните редове не ти пречи да виждаш, дали някой до теб не те разсейва … някой, с който сте се разбрали, че ще отидете заедно на концерт, но преди края той се е отегчил и е решил, че има правото да влияе и на твоя свободен избор.

Може би ще се съгласиш, че в залата е уютно, но този уют носи голяма самота. И ако в залата е тъмно и ти можеш да правиш неща, които другите няма да забележат, то това се отнася и за тях. Как би се чувствал когато знаеш, че не виждаш и не чуваш човека до теб (този, с който толкова много си искал да споделиш емоцията на красивия концерт)? Също нямаш никаква идея какво замисля и този зад гърба ти или че този пред теб може да се наклони на другата страна закривайки гледката ти, и ти ще трябва да се нагаждаш по него … във всеки един момент … да се настройваш по някой комуто виждаш само гърба.

А какво би било ако си на сцената?

Къде на сцената, там имаш избор – част от оркестъра или „първа цигулка“. Да, чух те, питаш: „защо да не съм диригента?“.  Защото неговата функция е друга и в този концерт не ни е съдено да я изпълняваме. Той се грижи за хармонията, за напасването на многото изпълнители в общ мелодичен аранжимент, казано с други думи Той се грижи за баланса.

Ако си част от оркестъра си под светлината на прожекторите, имаш активна роля в създаването на музиката, но ако кажем, че като зрител си 90% заспал и 10% буден, то тук си 80% пробуден и само 20% си пасивно съществуващ.

Приятно е да си част от процеса, твориш, даряваш музика на хората в тъмното. Ако знаете колко е зареждащо с енергия – цялото внимание фокусирано върху оркестъра, а ти си част от него, попиваш, насищаш се до степен, че когато концерта приключи имаш още много от нея и дори понякога не знаеш какво да я правиш. А не си ограбил никого, за да станеш толкова богат – зрителите доброволно са отдали вниманието и възхищението си, като при дълбока молитва и тази енергия вече е при теб. Чудесно е, от теб се иска просто да свириш правилно, защото ако допуснеш грешка много хора ще я чуят, ако е по-невинна ще разберат само другите музиканти – хората с по-чувствителен слух, ако е по-груба и зрителите ще усетят дисхармонията, която си вкарал. Но ако свириш правилно никой няма да разбере. По-лошото е, че никой от зрителите няма да разбере дали участваш в творчеството – който свири правилно не се разбира, че свири.

А ако приемеш ролята на „първа цигулка“ какво би станало?

Първото е очевидно – всеки звук от теб ще се чува от всички ясно и силно – и правилните, и неправилните. Но никой няма да брои колко правилни тона сте изсвирили, всички обаче ще отбелязват неправилните. На края на концерта няма да има резултат 100:3 (верни към грешни ходове), резултата ще бъде само „3 грешни хода – лошо!“. Какво е хубавото ли, това че свириш своята песен, оркестъра те подкрепя, диригента следи всичко да е хармонично, публиката се грижи да получаваш заряд, който би стигнал да обиколиш три пъти концертната зала бегом и то докато свириш. Изкушаващо, нали?

Светлината на прожекторите е насочена към теб, чуваш своята цигулка, затваряш очи докато леко се поклащаш от всепроникващата мощ на емоцията, усещаш погледа на другите музиканти, който те подкрепя и няма да ти позволи да паднеш в някоя ужасна грешка … и възхитата на публиката. Тя – публиката стои в тъмното, един до друг, наднича за да те види по-добре. Вдъхновени от изпълнението ти част от тях се зареждат с енергията на това, което музицираш и желанието да са в лигата на музикантите-творци ще ги съпровожда до момента, в който не заспят довечера с лека усмивка на лице припомняйки си щастието, което са изпитали там в твоята зала. Красиво е да влияеш на хората по такъв начин, приятно е да си известен, полезно е да свириш своята песен.

Дали като си там има страх от грешки?

Да разбира се, и то колкото по-добър си толкова повече страха от това да произведеш фалшив звук е по-силен, но хей, това е концерта, това са рисковете на „живото предаване“. Грешки ще има, дори са полезни, защото всички ние учим по този начин – потапяйки се в грешките си, изпивайки горчивите чаши до дъно и преминавайки през кошмарите си и второ – защото няма грешен тон в музиката, има грешно продължение. Когато си напреднал музикант можеш да хармонизираш една грешка с подходящо отиграване на продължението. Ако я оставиш като висяща грешка ще звучи грубо и фалшиво, всеки ще я разпознае и диригента ще се сърди, но ако модифицираш следващите тонове и я впишеш в музикалния си път, да – ще звучи странно, дори може леко дразнещо, но тези, които имат слуха да я доловят, ще видят и промененото продължение, а това значи, че грешката не е била напразна и е довела до целта – да те вкара в друго разклонение на музикалната река, която тече през теб.

Аха, да, прав си като питаш дали е реалистично всеки да е „първа цигулка“. Така е, първата цигулка е само една на голям оркестър и една на още по-голяма публика. Това е рядко и ако всеки иска то това е нереалистично, така е, но … не, няма да кажа, че пиша за това, че ти си уникален и вярвам в теб. Да – вярвам, да – уникален си … но не чак до там. Приеми, че това е твоя концерт, твоята сцена и твоя момент. Не си длъжен да преотстъпваш главната роля в твоя сън на някой друг, а концерта е твоя сън – същия онзи сън, в който ще потънат слушателите, които са се вдъхновили довечера и същият онзи, който владее другите – тези които слушат безучастно.

Всеки човек пътува в потока на хармоничната музика. Ако на някой му се струва, че не е така ще припомня, че хаоса е ред от по-висш порядък. Когато не можем да видим закономерностите зад събитията ги възприемаме като хаос, но това не го прави наистина такъв.

Дали искам от теб да си това, което описах по-горе – първа цигулка: „Красиво е да влияеш на хората по такъв начин, приятно е да си известен, полезно е да свириш своята песен.“?

Не, не искам това. Бих се радвал да ви видя в ролята на най-значимия музикант във вашия концерт, но такъв който оставя енергиите и музиката да се слеят в него, а след това да ги пропусне през себе си. Не искате запъхтяно да препускате акумулирали толкова емоции и чужди енергии в себе си. Не искам да ви виждам да свирите като на хармоника – при вдишване и при издишване. Енергиите се отключват, отдават, събират, но не ставайте техни жертви – истинския музикант трансформира звуците в музика и вдишванията в живот. Това е твоя концерт, твоята зала, твоята публика, дори и диригента е твоя диригент. Нищо не е поставено там, за да те накара да прекаляваш с каквото и да е – свири, създавай, откривай новите пътища на музикалната си дарба, но никога не се поддавай на изкушението да смяташ, че си нещо по-специално от другите. И когато прожекторите угаснат имай достойнството да се поклониш на публиката!

Ахтамар

Скъпи деца, това няма да е приказка за мечти и красиви моменти, нито ще възпява любовта като най-свещеното чувство, което ще спаси света. Във всичко (и вярвайте ми наистина във всичко) мярката е най-важното качество. Опитвайте се всичко в живота ви да бъде с мярка, дори и когато искате да се потопите в дадено изживяване до дъно, пак дръжте в ума си „заземяващата“ мантра – „Не винаги ще е така“. Това не означава да се ограничавате в раздаването на себе си, защото няма как да си това, което си ако не си се раздробявал на парчета преди да се събереш. Означава да се опитвате да прогледнете зад картината, която е пред очите ви. За всяка трудност има лек, понякога толкова прост, толкова интуивен, че може да ви изненада.

Хората ще ви казват “нищо не e толкова просто” или “всичко е много просто”. А то е такова, каквото е, а как ние го виждаме – ето там е въпроса? Умните хора имат навика да го виждат сложно, простите – просто, вие от кои сте? Защото аз го виждам просто.

Тук ще ви разкажа една приказка, така както ми бе разказвана от моята майка когато бях малък. Имахме метален релеф закачен на стената изобразяващ жена с протегнати ръце, над които имаше огън. Тя самата стоеше на камъни досами буйна вода загледана напред, някъде извън очертанията на картината.

В арменската митология има една история за печална любов – историята за Ахтамар. Красива девойка живееща на остров и момък, който плувал през буйните води вечер, за да бъдат няколко часа заедно. Тя (разбира се) била принцеса, а той (разбира се) бил простосмъртен селянин, който дръзнал да се отдаде на любовта си към нея. Всяка вечер Тамар (така се казвало момичето) излизало на камъните на острова с един светилник, за да покаже на младия къде е брега и той да може да дойде при нея. Всяка вечер те се радвали на забранената си любов, докато една злощастна такава бащата на Тамар не загасил фара, по който младежа се ориентирал в нощта – огъня в ръцете на дъщеря си. А момчето, неможейки да се ориентира в черните и буйни води (на живота), умира със стон на жадните за любов устни – “Ахх, Тамар”. От тогава острова се наричал Ахтамар, за да увековечи Любовта.

История колкото трагична, толкова и емблематична по много направления.

Първото е, че впряга мечтата заложена във всеки от нас да се осъзнае в един момент от живота си като принц или принцеса и да бъде възмезден за многото страдания, които е преживял. Да дочака момента, в който живота ще му поднесе на тепсия заслужената награда за неговото израстване. Историите на всички приказки „… и заживяли щастливи заедно“ дори и на Хари Потър са все един и същи преразказ на нещо заложено дълбоко в нас. Искаме да вярваме, че сме по-специални и заслужаваме по-добро отношение, та ние сме принцове и искаме принцесите.

Защо да не мечтаем за кралиците? Защо ние да не сме кралете?

Моят отговор е следният – защото сме лениви и безотговорни. Не желаем да плащаме цената на добрия живот, искаме да берем плодовете му. Принца си има баща, който се грижи за добруването, самия принц може само да язди белия кон в търсене на подходящата принцеса. При нея приказката е огледална, но с тази разлика, че не е необходимо дори да има баща крал. Достатъчно е да е красива и да вярва, че е нещо повече от другите и то в някакво (много често тясно и ограничено) отношение. Това вече й дава правото да изисква обожанието от страна на чаровния принц. Останалите простосмъртни сме извън тази „игра на тронове“, ние сме прости хора с прости нужди и прост живот.

И дори понякога да осъзнаваме своята простота ние не променяме нищо, само изчакваме да ни мине настроението, да отмине „осъзнаването“. Човек е склонен да започва всичко, но завършва само някои неща, а най-често нищо. Защото е … мързелив, нерешителен, глупав, самонадеян.

Но често принцовете и принцесите, вдигайки за момент поглед от огледалото, от което са обсебени, виждат по някоя селянка или селянин, които слагат в малкия си джоб красивите благородници. И тогава стават драмите. Тогава стигаме до втората втъкана нишка в горната история – това за трагичната истинска любовна история.

Нека започна от определението за любов спрямо общоприетото схващане.

Това е силно привличане между хората, което съдържа (разбира се) сексуален елемент.

Всъщност, за да се стигне до състояние на влюбеност, трябва да са изпълнени две условия. Първото е да има налице силно привличане между хората, второто е да има обективна причина това привличане да не може да бъде задоволено. Сетете се за всички емблематични любовни истории като Ромео и Жулиета – пречка породена от враждата на родовете, горната история – любов между различни касти. Красиви истории за ненужни жертви. Но няма как да се стигне до това специфично състояние без да има пречка, а тя колкото и да внася трагизъм в историята е жизнено необходима, за да съществува красивата емоция.

Да повторим Любов (изпепеляващата общопризната и възпята от всички творци) = силно сексуално привличане + невъзможност за неговата реализация.

Има и още една непопулярна история за появата на любовта. Тя била измислена от евреите, за да не плащат за секса.

Човек може да изпитва различни видове привързаност – от най-алтруистичната обич насочена към природата или човечеството като цяло до себичното желание за притежание.

Любовта от друга страна е нещо, от което всеки разбира. Тук ще говорим за това не дали го разбира, а как го разбира. За всеки любовта е нещо индивидуално. Не знам дали ще ми повярвате, но всеки, всеки влага различен смисъл в тази толкова прекрасна думичка.

Любов от пръв поглед – има или няма? Как смятате?

Вечна любов – има или няма?

За първа любов съм съгласен, че няма какво да питам, но последна любов?

Добрите въпроси са толкова ценни както и добрите отговори. Учете са да ги задавате, дори и да няма кой да ви отговори, самия факт, че можете да ги дефинирате означава, че вие самите сте на половината път до отговорите им.

Обич е желание за грижа и емоционална обвързаност към някой или нещо. Обичта има различни нива на градация и е повече избор на индивида отколкото натрапено чувство. Нека да го поясня – човек избира кого да обича, как да го обича и доколко да го обича. Защо и кога ще реши, че иска да обича е тема на друг един разговор. Но обичта е до голяма степен като Щастието и Доверието – въпрос на избор и делегиране. Знам, че това ще породи много силна реакция за опровержение, но нека вкараме поправката, че това е въпрос на осъзнатост, въпрос на личен избор и не на последно място – въпрос на човек.

Моето тълкувание на Любовта звучи по-сухо – това е дълбока (най-силната) обич, на която човека е способен, минала през изпитанията на времето и пространството. Времето – защото само една торба сол изядена с един човек може да ти даде престава за неговата сърцевина. Пространството – защото то ни дава възможности за толкова разнородни изпитания, че колкото и да се притваряме в един момент проличава вътрешното неподправено аз.

Знайте, че всеки може да обича с различен интензитет, зависи колко емоционален е, какъв багаж носи и колко “отворено” сърце има.. но любовта е възможна само към някой, който толкова надълбоко е свързан с теб, както само многото изпитания могат да обвържат … и многото задружно преодолени трудности. Любовта, която е давала сили да продължите, когато вече е нямало път и мозъка е нашепвал, че е безсмислено … но сте го правили, защото сте имали доверие на човека до вас, и защото с него се чувствате щастлив … дори и там където човешки крак не е стъпвал, дори и до там от където можете и да не се завърнете.

В тази връзка за мен няма любов от пръв поглед (привличане – да, но това все още не е любов) и да – има вечна любов … и щастлив е онзи, който плува в нейните води.

Но има опитомяване основано на страха от загуба – да го привържеш към себе си, да го направиш зависимо. Да те гледа в очите с отдадеността на домашен любимец. Много от нас прекрачват тънката граница на обичта преливайки я в обсебване. Може да попитаме защо никога не е същото в отношенията между двама.  Ами да, не е същото, никога не може да е същото … нито трябва, ако беше щяхме да си въртим кръгчета на стадиона. Защото живота ни не е бягане в стадион – да въртим едно и също, по един и същ път, ние всички бягаме по многоетажен паркинг, пълен с паркирани автомобили (тези, които са се отказали вече от тичането). А те са навсякъде, в зависимост от заряда им, кой на трето ниво, кой чак на десето.

Аз си мисля че давам любов, която вечер топли (не прежуря), сгрява (не сгорещява), да могат близките ми винаги да разчитат на мен, а вярвайте ми, не използвам вечните термини лекомислено. Обаче осъзнавам, че това което предлагам много често е недостатъчно дори за моите деца.

Преди няколко дни се разхождах с Гергана и тогава видях радиоуправляем самолет, който правеше всякакви лупинги. Спускаше се смело към земята, премяташе се настрани, летеше по гръб, след това се издигаше прямо нагоре само, за да се гмурне с шеметна скорост. След малко се издигна втори – бял, елегантен, с дълги и стройни криле. Той кръжеше леко в небето, а край него първия продължаваше с умопомрачителните лупинги. Мъже и Жени в небето.

След това видях две кончета да се целуват, приближих ги, а те отдалеч ни видяха и бавно, гордо тръгнаха към нас. Накрая ни делеше само метър и дървената отрада на различните светове.

После видях кошница с набрани ябълки пред вратата на една къща. Всички бяха прекрасни, но най-отгоре гордо се пъчеше една руса ябълка, сякаш знаеше, че е най-красивата от всички.

И накрая се разминахме с грохнала бабка, която буташе старческата си проходилка и се подпираше на нея. Поздравихме я и в следващия момент обърна към нас лице – толкова живо, толкова одухотворено с искрящи очи, а когато проговори имах чувството че се пренесохме в магичен свят – гласа й беше мелодичен, школуван, младежки. Усмихна се … и продължи да крета с грохналата си осанка.

Смъртта (казват) е добър съветник. В нейната сянка живота е по-красив. Аз съм приел моята и се радвам на красотата докато мога да я съзерцавам. Преди години дялках дървени кръстчета (бяха хубави). Тогава установих опитно, че колкото повече кръв проливах в изработката (и това е буквално – кръв, която изтичаше от порязани места) толкова по-красив ставаше кръста. Вярвам, че и в живота е така – колкото повече ни боли понякога, толкова повече щастие ще изпитаме. Колкото и предателства да сме изпитали толкова повече любов ще имаме, за да я дадем. Тя е за даване, не е за складиране, нито за описване по сухите листа на изстрадания опит.

Хората край теб трябва да профитират от любовта ти, тогава тя е истинска.

Приказки за мъже

Предупреждение – ако се колебаете дали сте мъж прескочете този материал. Същото се отнася и за колебливите в своята идентичност жени. Ако бях жена заглавието щеше да бъде „Приказки за жени“, но не съм … но и в двата случая в никакъв случай нямаше да е „Приказки за джендъри“.

Въведение

Преди няколко дни изчетох книга, в която основната тема бе „Любовта“. Интригуващия разказ за мен самия започна някъде след средата на книгата и завърши с последните редове. Знаете как някои творби са като мързеливи момичета рано сутрин – започват своето движение през нас лениво, с несигурни и плавни движения, докато не влязат в работен режим на ежедневното си състояние и не прогресират до енергията на Фурия. Така бе за мен изживяването в тези часове докато попивах историите в книгата. И верен на принципа, който винаги съм изповядвал, че за да пуснем нещо ново в нас трябва да затворим кучетата си пазачи в клетките им докато новото се озърне, окопити и установи в нас, до сега премислях и преживявах написаното там. Често ми идваха идеи свързани с темата докато водех разговори с моите най-близки приятели – тези от семейството ми. И сега, рано – рано една сутрин, когато бъдещите ми критици спят, а слънцето има още време преди да дойде и да наднича в писанията ми реших, че вече мога да извадя преварената идея. Защо го правя ли? Заради децата (най-вече), те (повечето) отдавна не са деца и като всеки с туптящо сърце търсят есенцията и вървят по пътищата на любовта. И както всички приказки започват с някоя история, и аз няма да направя изключение:

Имало едно момче, което отчаяно искало да се научи да обича. Било орисано да го обичат, но то самото не можело да откликне на любовта на другите. За това си пожелало да изпита вкуса на абсолютната любов. Имало не една и две жени, коя от коя по-екзотични, красиви и влюбени, но той плувал над техните емоции и определял течението на тяхната любов поставяйки бързеи тук, бентове – там. Играел си с буйните води на чувствата, като и за момент не се притеснявал, че те ще го погълнат, защото бил имунизиран към всичко това.

Не щеш ли една фея чула молбите на младежа и му пратила своята приятелка Мус:

-Отиди и покажи на този момък какво представлява Любовта! – казала феята на ефирното същество.

Речено – сторено, Мус се преобразила в чаровно момиче с чипо носле и искрящи очи. Стройно, дори слабо, но с толкова гальовен нрав, че никой младеж не можел да остане равнодушен на милувките й. Тя била мила, тиха и приемаща. Винаги наоколо, винаги с пусната коса и винаги недостижима. Знаела, но не натрапвала знанието си, обичала но не натрапвала любовта си, само прегръщала и потапяла младежа в косите си.

Мъжете сме прости същества, не сме устроени сложно и с малко тишина и много постоянство всяка жена може да постигне това, което е решила … освен ако няма друга жена насреща си. В този случай мъжа се озовава на бойното поле между две амазонки бясно размахващи меките си оръжия, които не пускат кръв, но от техните рани много дълго кърви.

Разбира се по това време е имало друга жена, която претендирала за сърцето на младежа, а той – все още имунизиран към любовта се отнасял към нея съвсем интелектуално и коректно. За това, когато видял, че Мус започва да заема голяма част от мисълта и времето му, решил че трябва да сложи край на другата си връзка. Говорил с жената и в разговора станало така, че момичето решило първо да хвърли картата на раздялата, която той приел.

Няма по-лош враг от отхвърлената жена. Това младежа тепърва щял да научава. Ядосана от ситуацията и от това, че шантажа й с раздялата не е постигнал желания ефект, а дори напротив като дал свобода на момчето, жената отишла веднага в леглото на приятеля му. Отмъщението е сладък плод само в първата си хапка. След това вкуса става трапчив, стяга ти гърлото и не можеш да го преглътнеш. (Не отмъщавайте, деца, има кой да го направи заради вас, няма никакъв смисъл да слизате толкова ниско в емоциите си, за да постигнете вкуса на първата хапка и да ви боли от този на послевкуса)

През това време Мус продължавала играта си с младежа, а той все повече влизал в кръговрата на подадените чувства, които се връщат като през фокусиращо огледало обратно. А това били топли, тихи, ярки и обсебващи чувства. Постепенно започнал да сваля защитите си (които всеки човек изгражда в живата си комуникация с другите) защото виждал, че каквото даде го получава умножено от сърцето на Мус. Давал милувка, получавал докосване по лицето с носле, давал прегръдка, получавал целувка … и така докато не се разтворил изцяло в това ново за него усещане. Загубил границите на собственото си аз, то вече не съществувало, а заедно с него престанал да усеща и чуждите граници. Вече можел да се гмурка в душите на другите, да вижда емоциите им и да ги преживява. Изпадал от състояние на дълбока тъга в екстаз. Плачел и се смеел едновременно. Завладелите го чувства били толкова доволни от случващото се, че се държали като галопиращи коне в степта – огромни сили, които започват да усвояват голямата и досега празна душа на младежа.

Това продължило известно време, време на щастие, страдание, усмивки окъпани в сълзи и много, много стихове. Било чак досадно за неговите приятели, защото признайте си – да има някой, който ти говори в рими е толкова клиширано, че не се понася от добре възпитаните хора. Тя го питала например „Какво искаш от мен?“, а той отговарял:

Не искам да те облека като дреха

не искам просто да те имам

искам в прегръдката утеха

и топлинка в тази зима …

Това бил непрекъснат процес на потапяне и разтваряне, изваждане на показ всичко скрито и тайно … докато стихиите в сърцето му не започнали да се установяват в тази им нова територия и да заемат местата си, които ще обитават за по-постоянно занапред. Те спрели да препускат из цялата му душа блъскайки и разрушавайки стените й, а младежа започнал да разбира, че и най-съвършените хора като Мус все пак са хора и имат своите недостатъци. А Мус не се и опитвала да бъде перфектна. В това бил запленяващия й чар в началото.

Но както винаги се получава – когато не знаеш какво искаш в този живот получаваш „пълната програма“ – един голям плюс и един голям минус, за да си ходят заедно. Той, който се бил отказал от целия си свят заради нея виждал че тя не се е променила въобще. А любовта и приятелството би трябвало да те променят, защото всяко дълбоко чувство го прави. Той искал да даде рамо, на което да попият сълзите на неизплаканата горчивина, но такава отсреща нямало. Искал да даде уста, която да изпие сладката страст на забвението, но получавал мимолетни преживявания. Гледал я с очи, които да погълнат формите на недоизказаното, защото само то е с истинската си ненакърнена форма, всичко друго, вкарано в стереотипа е очернено от предразсъдъци, а получавал същите закачливи намигания както в първите им дни.

Красотата е там където не я търсим, защото там е естествена и неподправена, наивна дори, но тежка от своята всепроникваща искреност. Добротата е зад горчивите думи на хората, които обичат, защото всичко друго е куртоазия. Истината е най-голямата ценност в този свят на купчини от плява оборска тор и зрънца истинска добродетел.

И с времето отрезвяването дошло с обратната сила на досегашните стихии – унищожителната истина, че човека ти насреща е само твое огледало. Ти в него виждаш това, което даваш, това което си мислиш за него е онова което е той за теб. Да знаеш и да можеш са две различни неща. Да знаеш е в сферата на логичната ни природа, тя се тренира, упражнява се да проследява последователности и схеми, които в крайна сметка се натрупват до житейския ни опит, а моженето е функция на сърцето. Емоциите владеят света на всеки, но някои са низки и крайни (дуални), други са безобидно и откровено негативни, има всякакви в този шарен свят. Човек само трябва да си избере и да ги сложи в пазарската си количка … но всички ще платим на касата на изхода. И това не е лошо, нито хубаво, то (като всичко останало) е просто „то“ – онова, за което си струва да спрем дъха си.

Така младежа имал само два пътя – или да се примири и да става все по-нещастен откупвайки с лихви и на изплащане красотата, която бил получил, или да промени Мус давайки й от себе си, защото човек не може да е щастлив без да обича. А той не бил вече същия, стария младеж. Няма как да си това което си, ако не си се раздробявал на парчета преди да се събереш. А той вече си бил отворил сърцето и видял че вътре има много място и в крайна сметка, колкото и да боли, не може да е повече от това, което го е боляло в момента на осъзнаването си, че трябва да отреже пъпната връв с Мус. Защо ли? Защото да, човек не може да е щастлив без да обича, но не може да обича истински ако иска да промени другия. Ако иска да го прави, значи той мисли, а не обича, защото обичта е всеприемаща. Може да се каже, че има борба между мозъка и сърцето, но тя е само привидна и на плитките нива на житейския ни път. С мисълта можеш да пробиеш друго сърце, но за да го завладееш се нуждаеш от своето сърце. Двете (мозъка и сърцето) трябва да работят в синхрон, като допълващите се лява и дясна ръка. Живота ни не е изтъкан от алтернативи, а супа от всичко, което си забъркаме. Така ние си определяме съставките, които ни придават цвят и вкус. Аз съм си избрал онези от лавицата над която пишеше „Съставки за мъже“, защото знаех, че така ще мога да пиша приказки за мъже.

Искам след уравнението „Агоп“ света да бъде на печалба, а не на загуба. Защото мъжа трябва да е достатъчно силен в нещо, в което да позволи на жената да е слаба и достатъчно слаб там, където жената трябва да е силна. Това се тренира, променя, трансформира и постига. Слабост и сила са само термини отразяващи енергията, която влагаме там където искаме. Ако искаш да влагаш малко енергия в ходенето ти вървиш, ако вкараш повече – тичаш. Едното не значи да не можеш да правиш другото, значи да позволиш на другия да го прави за теб, а ти за него нещо друго – кръговрат на енергии, кръговрат на симпатии, кръговрат на Любов.

Защото живота ни е един пясъчен часовник време.

Съзряване на детето

– Знаеш ли, Агоп защо Творението винаги иска да унищожи своя творец? – попита веднъж ме мой колега Пенчо. Прекрасен човек (вече не е на този свят) от Габрово с тънко чувство на хумор и дълбоки ценности.

– Не, не съм се и замислял дори, че е така, защо?

– Защото Творението може да бъде велико пред всеки друг, но не и пред твореца си.

Борбата (или противобоството) между родител и дете е основа на много неразбирателства и скандали. Всеки вижда истината през своята призма и я приема за единствено правилната. “Отгледал съм те от едно парче месо, перях ти пелените, ти ли сега ще ми казваш кое как е?!” или “… не съм малко дете, знам си … няма”, или пък просто упоритото мълчание на решеното дете да извърши пакостта въпреки забраната на родителя – всичко това е само върха на айсберга, който скрит много под вододела между родител и дете е в състояние да обърне не един и два Титаника.

За щастие тези глобални проблеми за конфликта между поколенията имат и безкрайно елементарно решение – какво е то ли, ще разберем малко по-късно.

Първо да започнем от там защо родителя постоянно се опитва да се намеси в живота на детето си – защото от неговата гледна точка това не е намесване, а продължаване на нормалния (продължил десет и повече години) процес по отглеждане на отрочето. Закрила, предпазване от извършването на грешки, подтикване да върви по най-краткия път до достигането на целта, за да отрасне здраво и (най-често) самостоятелно същество. Ако започнем да навлизаме в крайности като супер-загриженост и свръх-предпазване, то тогава никога не достигаме до възпитание на самостоятелност у детето, но по тези теми има изписана доста литература, за това няма да отделям място тук. (1)

Първата трудност от страна на родителя е да прецени кога е дошъл момента, в който детето му е вече голям (разбирай самостоятелен) човек. Ако в други времена това е ставало естествено чрез ритуали по инициация на младежите в мъже и девойките в жени, то днес такава граница няма и всеки родител е оставен на произвола на личната си преценка да отговори на въпроса – детето ми самостоятелен човек ли е или още има нужда да бъде “дундуркано”? Тъй като говорим за отношения между хора нещата винаги зависят и от двете страни, някои деца съзряват по-бързо, други и на 30 години са все още хлапета, за това преценката на родителя е толкова важна. Съзряването на всеки един човек е свързан с промяна, промяната е излизане от зоната на комфорт, а това е свързано с негативни, понякога травмиращи преживявания. За това и скоростта, с която хората се променят е различна. Но все в един момент идва преценката кой е по-прав – детето или родителя. Така стигаме до втората трудност, а тя е доколко родителя осъзнава, че е и дете?

Защо дете ли, защото детето се развива постоянно, то непрестанно излиза от тези уютни зони, които сме свикнали да ни окачествяват. Ако родителя е запазил поне частица от детското в себе си, то той е запазил адаптационната си способност да се нагажда към нови ситуации, а ситуацията, в която детето ти пораства и изисква, вярвайте ми, си е много нова. Но това само по себе си не е достатъчно и стигнахме до третия последен проблем – егото на родителя. Ако човек е развил силно его (което е характерно за успелите хора) то преглъщането на горчивия хап от отстъпването пред по-слабото, по-крехко и по-незряло (от гледна точка на родителя) твое дете е непосилна задача. За да може това да се случи родителя трябва да превъзмогне в себе си понякога напълно логичните аргументи и да се признае за победен.

Трудно е, но иначе няма как Творението да продължи своя път, в противен случай все ще се опитва да унищожи твореца си, а ако успее това ще го травмира още повече, защото ще разбере, че твореца му е бил посредствен, а посредствен творец не може да сътвори стойностно творение. Този конфликт на противоборство е заложен на много нива в семейните взаимоотношения. На ниво родители много често тече подобна битка за надмощие и ако се случи, че някой от двамата (преди партньори, а сега врагове) победи то това унищожава падналия и компрометира победителя. Последния тогава разбира, че не е избрал правилния човек – “Той не беше такъв!”. Да, но след 10 – 15 години битки все някой взима превес, а другия се озовава в прахта с изтичащо в пясъка достойнство. Същото е при децата, защото това е заложено във всеки един от нас – оцеляването в конкурентна среда и се подклажда от социалните порядки, в които растем. Ако се замислим дали наистина ресурсите ни са ограничени ще видим, че тези, които ни формират всъщност въобще не са – обичта на родителя към децата му не е ограничена по количество, уважението което хората могат да изпитват вътре в семейството също не е ограничена. Ограничени са неща като храна, електричество и дрехи, но за щастие в държави, в които хората нямат и компютри, за да прочетат настоящата статия. Тоест очевидно те не са в целевата ни аудитория.

Нека разгледаме и ситуацията от страна на детето. Някои са “облагодетелствани” от слабохарактерни или слабозаинтересовани родители. Там битката е бърза и целия мач приключва в един рунд. За съжаление тези деца не получават шанса да се докажат пред първите авторитети в техния живот – своите родители. Разбира се това води до други деформации в личността или поведението (в зависимост от типа дете), но това не е обект на настоящия материал. Другите деца по един или друг начин трябва да се преборят за себеутвърждаването си. Тук начините са безкрайни – от мълчаливото неодобрение на тинейджъра до агресивното отричане на ценностите на по-зрялото дете – палитрата е шарена. Единственото общо е, че детето трябва да е наясно и то най-често с помощта на родителите си, че е в противоборство, в което има да отстоява своята независимост. Трябва да докаже, че може да взима повече провилни от колкото неправилни решения и да докаже, че е готово да посрещне последствията от неправилните си такива. Едва тогава ще получи родителстоко признание за изборите, които прави и ще бъде “произведено” в зрял човек. А това дори не трябва да става с церемония или оповестяване, то става в постепенен макар и грапав процес при който едната страна знае, че има правото да решава, а другата – че детето има куража да посрещне резултата на своя избор. Разбира се изборите далеч няма да са най-правилните, но хора, това е процеса на учене. В крайната си фаза издънката от семейното дърво може да се окаже, че е със съвсем различни качества и привлича съвсем различни ситуации. Тогава опита на родителите може да бъде неподходящ и решенията, които те биха взели на база опита си – грешни. За това оставете децата да направят своите грешки и да натрупат своя си опит, защото той може (и най-вероятно) ще се окаже доста по-различен от вашия!

Както посочихме тук съзряването на детето и отвоюването на собствена част от семейния пай е понякога болезнен процес, особено ако страните са неосъзнати за това какво се случва. И въпреки, че и двете страни имат своята активна роля в това, то тази на родителя е по-комплексна. Той образно казано подготвя гладиатор, който трябва да срещне на арената и трябва да загуби от него, но само когато прецени, че ученикът е напреднал достатъчно, ако не – няма да му предаде титлата. А ученикът ще се докаже когато може да взима повече правилни от неправилни решения, на които е способен да понася последствията.

(1) Спираме се на общия случай – нормален родител (не особено интелигентен), който възпитава нормално дете (по-интелигентно от родителя си). Съгласни ли сте, че е така? Ако мислите от позицията на детето ще сте съгласни, ако все още мислите от позиция на родителя – няма, но това си е само във вашата глава, защото голямата част от хората, които познавам са и двете. Така ракурса, от който гледат на света е изцяло в техните възможности или невъзможност да превключат гледната си точка.

Доброто

 

Здравейте, казвам се Агоп Ердеклиян и никога не съм бил тинейджър. Да, никога не съм бил тинейджър, кълна се! Бях малък и много неща не знаех и не разбирах, не ми казваха дори и като настоявах. “Още си малък“ и “Ще разбереш като пораснеш“ – бяха две от най-неприятните обяснения, които съм получавал. След това вече пиех, излизах с приятели и правих други неща, от които не съм особено горд в момента … и бях голям човек, вече мъж. А след това … постъпих в гимназията. Точно там научих някои нови неща – че не бива да решаваш конфликти с насилие (да не се биеш), че трябва да си добър по повече от един предмет (защото или си добър или не си и няма значение в какво или пред кого) и че никога няма да съм достатъчно добър, за да ме харесват момичетата. Дали всичко това беше за добро или не, тогава не знаех, не мислех, само чувствах, че не е честно. Не е правилно да е така, нещо не е наред. Вие имали ли сте това чувство? Не знаете защо, но усещате, че не трябва да е така. Не може да ви поучават и да ви показват готовите решения за тях, защото това не са решенията за вас. Не може да искат от вас да сте спокойни, когато изгаряте от тази несправедливост, от това „не е честно“. И когато то е облечено в оправданието, че се прави за ваше добро – тогава защо не ни е кеф? Нали е за наше добро, ‘що ни е тъпо? За себе си го открих защо – защото опитът не може да бъде прехвърлен наготово, той трябва да се преживее. Защото доброто за един не е добро за друг, защото вярното за един не винаги е така за друг. Иначе казано – защото сме различни. Аз, ти, ти и ти – всички сме по нещо различни и по нещо стойностни. Всеки от нас е по малко лош и по малко добър и тези неща са в равновесие.

Тогава се запитах, ако съм заобиколен от банда гамени, кой от приятелите ми ще искам да е край мен? – отговорът е ясен – онзи, който не мисли много, а се хвърля в боя, който ще го направи с усмивка и дори няма да пресмята дали ще ни набият или ние ще ги бием, но признайте – това е лошото момче. То не може да решава задачите по математика пръв, а по история бърка Наполеон и Хитлер, но ако се стигне до бой – той е човекът. Вие ми кажете – добър ли е или е лош? Как смятате?

Отговорът е, че зависи, зависи от ситуацията, от намерението, от ефекта. Когато има сила – тя е безстрастна, ако се употребява за лошо – става зла, ако е за добро – става благодетелна. Вие сте силата, от какво ще се палите е без значение, от значение е как ще използвате тази сила, как ще мислите за нея, как ще мислите за себе си. Аз добър човек ли съм? Искам ли да бъда добър? Кой е добър? А той добър ли е, ами тя? И отговорът, който ще си дадете, ще ви направи един или друг. Не оценката по физика, не неизвинените отсъствия, не и това до колко часа сутринта ще стоите на купона. Само ти и ти … и ти ще си отговорите на въпроса:

• Всъщност достатъчно добър ли съм?

Свободата

Както винаги е по-лесно да напишеш заглавието, а не и облеченото от него съдържание. Затова всяко друго творение първо се създава, а след това именува. Така са правели индианците – даващи имена на децата си едва след като се проявят като характери, така се прави и с всички неща, които си струва да кажем, че са съществували, другото е суета, облечена в съдържание.

Но бидейки верни на обещанието да създадем съдържание по формата, нека се впуснем в дълбините на абстракта „Свобода“.

“Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и обратно…“

„Свободата е единствената основа, на която може да покълне любовта.“

Това са два цитата, няма да споменавам авторите, защото считам, че са известни и ще бъде накърняващо интелекта ако го направя, но всъщност свободата като емоционална категория е нещо по-различно. Свободата да летиш, свободата да съществуваш, изграждайки себе си и света, и свободата да помиришеш снега, който кротко и ненатрапчиво се появява сутрин – това са измеренията на истината, която ние наричаме Свобода. Всичко, което притежаваме има степен на свобода – и в буквалния и в преносния смисъл. Най-свободната част на тялото ни например е раменната става – тя може да се движи почти на 360 градуса, но дали пък в нас най-свободната частица не е въображението ни – то може да отлети навсякъде, нали? Всъщност не – въображението ни е ограничено от нашата идеология или иначе казано от системата ни от вярвания (утвърждения) която сме приели за първопричинни закони на нашия свят. Така погледнато всичко е свободно и същевременно ограничено. Без да искам да навлизам в дълбочина нека споделя какво е свободата за мен самия.

Тя е в това аз да избирам посоката на своите действия, стремежи и развитие. Да имам потенциал да се справя с повечето ситуации, които ще предизвикам или ще ме предизвикат. Да мога да оцелея и да побеждавам там, където животът ме поставя в състезателни коловози и да мога да се слея и загубя себе си, там където изисканите фини вибрации доминират. Да бъда себе си по начин, по който се възприемам и да имам силата да не допусна да се случат неща, които са недостойни или нечестни. Да имам толкова много от всичко, че след като го раздам до последното отново да има за мен и моето семейство. Да мога да преодолявам само със силата на волята си препятствия, които биха сринали другите и на края – да обичам силно и пламенно, позволявайки на емоциите ми да взимат връх, защото целостта ни като хора означава точно това.

Считам, че свободата е дар, който се дава на малцина. За останалите е отредена илюзията за свобода, защото със свободата идва и отговорността, и силата, и изкушението, и самовъзвеличаването – все категории от качества, които са трудни за овладяване. Затова свободата е откровение, което винаги е до нас, но почти никога ние не я забелязваме или я виждаме маскирана като проблем или нежелана външна намеса.

Свободата е събирателният образ на благоденствието.

Вие положихте началото

Преди 20 години лежах завит с възглавница, на горното легло – от двуетажните и мислех най-вече за себе си. Сега – всичко е същото!

С една почти недоловима разлика – и тогава, и сега слушам все същата музика. Стария албум, който тогава беше още „топъл“, но сега си мисля:

• Дали и моите деца биха харесали тази музика? Дали Вартиг, Егея или Армина биха се разчувствали на нея, дали ще ги докосне, както мен тогава … и както сега. А дали Арам ще бъде част от тази история?

Днес докато си говорих с него си спомних първите слушалки, които имах – бяха много яки, извънземни дори, говорители от телефонна слушалка поставени в кухините на шлемофон – от военните. Какво съм чувал през тях?  – цял един нов свят!

За вас, деца, това е нещо невъзможно старо, дори и не можете да си го представите, също както и ние не сме можели да си представим игрите, които сега играете. Живота е спирала и ние се изкачваме по нея. Независимо дали го искаме или не, дали го осъзнаваме или не, дали го желаем или не … и също както този факт е непоклатим, такова е желанието на родителя да даде на децата си най-съкровеното, което притежава. Всеки го разбира по различен начин – за един е вещ, ценност, занаят, образование, старт в живота, къща или кола … за мен най-важното нещо е само едно: – знайте, че където и да сте, с когото и да сте и каквото и да правите, независимо дали се срамувате от себе си, дали се гордеете или просто не ви пука – има някой който ви обича. И това ще бъде винаги – както изгрева и звездите, докато има свят, независимо дали ние ще сме на него или ще отидем другаде – винаги ще ви обичаме.

Опитваме се да бъдем добри, възпитателни, да сме пример, да сме пътеводна светлина, но никой не може вечно да е отпред. Още повече, когато отглежда ниско-летящи изтребители, каквито сте вие. Все повече ще виждате слабост в нашия поглед, все повече силите ви ще са съизмерими с нашите и е въпрос на време да поемете функцията на ледоразбивача в ледените океани на човешките взаимоотношения. Знайте, че това време е предначертано и ще дойде, то е нещо желано и не е жалко да се окаже, че детето е по-силно от родителя си – това е наградата!

Хората не са безгрешни, и ние не сме безгрешни, въпреки че се стараем. Все повече ще виждате ясно картината около вас, ще усещате подводните течения, лекия вятър, който предвещава смяна в посоката на цялата история. Ще набирате самочувствие, че сами можете и се справяте добре, че знаете повече … повече и от нас. Но знаете ли – вероятно ще е така, вероятно ще знаете повече от нас, ще умеете повече неща и ще сте по-стойностни хора – надявам се! Но като усетите този повей на егото се опитайте да задържите в главите си една мисъл – ние сме ви родители, а вие сте ни деца. Винаги ще е така, както и винаги ще ви обичаме. Когато древните пълководци на Рим са триумфирали начело на армиите си и са събирали възхищението на народа до тях е имало момче, което им нашепва: – И ти си смъртен, не го забравяй! В моментите на най-голяма сила трябва да помните, че сте и слаби, а няма по-голяма слабост от тази, която се проявява чрез силата.

Сега деца, това че сме ви родители ни дава известни права и най-важното е, че това ни дава правото на неприкосновеност. Какво значи това ли? Лесно е – дори вие да сте по-прави не трябва да ни противоречите, дори да сте по-силни – не трябва да използвате силата си за деструктивни неща срещу нас, дори да сте по-прозорливи ще се съобразявате с нас. Не ни го дължите, разбира се! Нито мога да ви заставя да го правите, но да се върнем в началото – живота е спирала, по която всички се изкачваме … или казано с други думи „ако посеете ветрове ще жънете бури“, а аз не искам децата ви да се отнасят лошо с вас.

Сега малко по-сериозно, виждам ви как растете и се превръщате в нещо много ценно и значимо. Един от уроците, които ще си повтаряме през годините ще е за любовта. Това заразително и романтично чувство, което пълни със съдържание всеки трети филм и всяка втора песен. Защо толкова се рекламира? Защото оказва силно влияние върху нас и нашите действия. По себе си знам – когато съм влюбен (както е сега) ми е трудно да мисля за друго освен за НЕЯ. Обичам я и искам да съм при нея, да гледам усмивката й, топлия поглед и да милвам косите на моето момиче. И повярвайте ми от това не ми става по-леко, така не се живее по-лесно, когато имаш задължения, ангажименти и не можеш да спреш да живееш и за другите. Прекрасно е да си влюбен, особено ако си влюбен в подходящия човек, който може да ти отвърне със същото и да се чувстваш блажен, но живота не спира своя ход и ако не си в синхрон с неговата скорост ще излетиш от бягащата му пътека.

Вие тепърва започвате да експериментирате в тази джунгла на любовта. Всяко увлечение припознавате като обич и много от нюансите ви убягват. Нормално е, дори и вещите в това изкуство не знаят всичко. Любовта изненадва, прави ни на глупаци, слепци и замъглява трезвия разсъдък – така казват, но дали е така? Аз не вярвам! Увлечението, вманиачаването водят до такива последици, но това не е задължително любов. Разбирате ли какво се опитвам да ви кажа – впечатление, интерес, увлечение, грижа, обич, любов, обожание. Така преминава едно запознанство ако е съдено то да пребъде до живот. Без сянка на съмнение, че човекът до теб е достоен, че не е недъгав или небрежен – той ти е посветен, както и ти на него.

Зависимостите са друга бира. Ние всички се раждаме с много от тях, в съзнателния си живот развиваме и нови такива – зависимост към тютюн, алкохол, наркотици при някои, зависимост към себеизтъкване, към доминиране, към подчинение, към страдание – все зависимости, които са придобити, но не и маловажни. Много хора са водени от тях – те са инстинктите на тяхното поведение, важно е да можете да ги отсявате. Най-добрата основа за обучение сте си самите вие – огледайте се, от какво имате нужда непрестанно или най-често, кое ви кара да се чувствате спокойни, кое ви изнервя? Погледнете в себе си, опознайте се, открийте своите зависимости и ги изхвърлете. Интересно е, особено като видите колко е лесно, защото всяка зависимост се подхранва от някакъв страх – намерете го и го извадете на въздух, покажете го, това е вашия страх, няма от какво да се срамувате. Всеки има страхове, но не всеки може да ги разхожда пред погледа на другите. В момента, в който го направите ще видите, че страха ще се разтвори в една усмивка, с него ще си отиде и нуждата от някаква зависимост, ще си отиде и чувството на вина. На тяхно място поканете обичта – към себе си най-вече. Ако не можете да обичате себе си, няма да можете да обичате и другите. Не трябва да се глезите, но трябва да се обичате и уважавате. Вие сте стопани на това тяло и тази душа – отгледали сте ги до сега, ще го правите и занапред по най-добрия начин, който знаете.

Преди 20 години, все едно бе вчера, беше студена зима. Тогава за първи път видях (- 37) градуса студ. Знаете ли какво е такъв студ – това си е едно добро оправдание да направиш неща, които иначе не би като например да пиеш алкохол докато си с оръжие. В живота винаги ще има оправдания, едно от друго по-извинителни, по-колосални и значими, поводи които да обърнат поведението ти, макар и за малко, само за сега … никой няма да разбере! Така е, никой няма освен вас самите. А това е най-лошия съдник, който можем да си спечелим, както и най-ревностния ни фен – нашата съвест. Ако я държите чиста тя ще ви дава толкова сили, че хората край вас ще се чудят какъв ядрен реактор ви захранва, но ако направите компромис с нея – ще ви изяде, живи. Такива хора има много, и те са много нещастни. Съвестта ви е ваш най-добър приятел, но може да ви бъде и най-голям враг. Пазете я чиста и тя ще ви дава сили – гарантирам го.

Не знам кога човек пораства, узрява и остарява. Толкова леко преминава през тези фази, че не се усеща кога не може да прави нещата, които до вчера е правил без да се замисли, че започва да го боли нещо някъде, където преди това е имало само сила и пращящ от страст живот. Това е последното, за което ще ви говоря тази зимна вечер – оставането млади.

Не остарявайте преждевременно, никой не обича да гледа гроб на дете, не го причинявайте и вие. Съхранете усещането на детството и го пазете през целия си живот. Като нежна и малка светлинка, която може да угасне от всеки повей на студения вятър, и вярвайте ми – наистина може да угасне. А това стане ли се превръщате в недоволните старци, които пълнят улиците облечени дори и в тела на младежи. Живота е прекалено хубав и многолик, както и да се опитвате, колкото и да знаете, колкото и да копаете, знайте че само повърхността на нещата е подвластна на нашата природа, истинското, скритото е много дълбоко и трябва наистина много да се копае до него, но ако се посветите на тази работа ще виждате единствено светлинка в отвора на вашето тунелче. Не го правете, светлината е живот, като вървите по улиците гледайте небето, дърветата, птиците не зяпайте плочките – там има само боклуци. Когато срещнете човек, не го съдете, разберете го – и той е обичан от някого и вероятно има защо. Не корете хората, не знаете най-много, но дори и да знаете повече помнете, че опита не може да се предаде, а трябва да се изстрада. Дайте възможност на хората край вас да израстват, дайте възможност и на себе си да се развивате. След време ще стигнете до своите стъпки и ще видите лъкатушния си преди време ход. Но сега ще знаете коя посока да хванете, ако не бяхте криволичили как ще разберете кое е вашето място? Така е и с другите хора – по един или друг начин те търсят себе си и най-често се намират в погледа на другия, в очите на онзи, който им казва че ги обича. Моля ви, не се поддавайте на песента на сирените, ако вие се обичате достатъчно няма да сте зависими от обичта на всички други. Бъдете завършени, бъдете мъдри, бъдете себе си! Любовта ви не е за раздаване по улиците на града, не е за всеки срещнат, не е дори за вашия съученик, тя е само за избрани – онези които вътрешното ви аз и съзнанието ви са избрали, ако духа и душата са казали „да“ тогава давайте напред и забравете всякакви предпазни мисли, но ако някъде там има съмнение се отдръпнете. Обичайте мъдро! Знаете ли, кои качества ни правят деца? Любопитство, енергия, желание за експерименти, ентусиазъм, емоционалност. Простичко, нали – пет качества, които да вземете в раницата си за оцеляване. Само пет, а ще направят от всеки човек по един успяващ ентусиаст. Във всеки един момент се питайте дали сте си взели тези качества и ако не сте – върнете се за тях. Имали сте ги, просто сте ги изтървали някъде по пътя, върнете се, намерете ги и ги вземете отново с вас. Дръжте ги, пазете ги и ги хранете, за да стават все по-силни и да ви подкрепят. А ако искате да видите какво е да живееш без тях – просто се огледайте. Почти всички възрастни са ги загубили. Някои дори са ги изхвърлили докато са били деца, за да приличат на по-големите. Други са развили зависимости отново, за да приличат на онези, на които не им пука за тях. Но когато човек няма своя пътека е много лесно да го отклониш от правия път. „За кораб без посока няма попътен вятър“.

Вие положихте началото, дръжте посоката пред очите си и не се отклонявайте от целите освен ако не сте ги покорили. През цялото време бъдете себе си и търсете своите слабости, променяйте се, превърнете слабостите си в силни страни, дайте криле на любовта, но я дръжте изкъсо. Като всичко силно и тя се нуждае от контрол, не позволявайте да погълне живота ви. Бъдете деца през целия си живот и пазете съвестта си чиста, без нея няма как да останете деца.

КОМПРОМИСИ, ЦЕЛИ И АНГАЖИМЕНТИ

Помня преди доста години бяха ми наложили хранителен режим при който не можех да ям почти нищо. Пак тогава бях поканен на рожден ден на моя братовчедка, където ни сервираха огромна купа пържени картофи. Можете да се досетите, че те бяха в забранения ми списък с храни. Родителите на братовчедка ми се опитваха да ме уговорят с аргументите, че може да се направи изключение, че един път няма да промени нищо и т.н. но бях непреклонен. За мен бе нормално щом имам дадена програма да я следвам без отклонение, но по реакцията им на съжаление и по погледите им разбрах, че всъщност това не е така, поне не и за тях. От тогава съм се наблюдавал в подобни ситуации как реагирам аз и как го правят другите около мен – винаги имаше разлика, аз бях по – праволинеен, по – задръстен, по – скучен.

Свикнах с това, знаех че за да постигам резултати трябва да не допускам компромиси, дори и с неща, които много искам.

Деца, днес ще си говорим за компромисите, за целите, за ангажиментите, които поемаме и как те влияят на нашия житейски път.

Първо ще започна от твърдението, че човек върви по пътя, който сам си е избрал. Външен път може да бъде наложен за малко, но след това ние неминуемо се връщаме на нашата си пътека и тръгваме с темпото, което ни е присъщо. Ако искаме да променим пътеката си, трябва да променим себе си. Не е задължително да променяме целите си, макар че променяйки себе си, целите също претърпяват трансформация. Независимо дали осъзнаваме този факт или това остава неосъзнато за нас, но ние сме тези, които определят какво ще ни се случи, както и обуславят онова, което вече сме преживели. Имаме нужда от уроци – получаваме ги, имаме нужда от развитие – получаваме го. Но развитието често е свързано най-меко казано с дискомфорт. Ако ни е много спокойно и лесно значи не учим, а си почиваме. Винаги когато усвояваме нови знания и умения ние сме извън лежерната си зона позната като: излежавам се и гледам телевизия набивайки чипс. Пак от нас зависи дали този процес ще бъде неприятно стресиращ за нас или съпроводен от приятна възбуда и приповдигнато настроение – всичко е в нашата глава и в частност в начина, по който възприемаме случващото се. Ако го приемем като игра, забава, приятно изживяване то ще бъде такова за нас и всяко новопокорено завоевание ще ни дава сили да продължаваме напред, защото ще знаем, че полагайки още малко усилия ще се доберем до следващата награда. Ако обаче се съпротивляваме на промяната тя ще е неприятна и стресираща за нас. Ще се уморяваме, ще ни тежи и ще сме постоянно притиснати от ситуацията – ще сме жертви на живота си, а не негови творци.

Деца, вероятно вече разбирате на къде води разговорът ни – промяна има и винаги ще има, но от нашата настройка и възприятие зависи дали ния ще я водим и ще обираме красивите й плодове или ще се чувстваме като захвърлени в нечий чужд живот криейки се от онова, което се случва и мечтаейки за спокойствие, което никога няма да дойде, защото това на което ще се надяваме е спокойствието на лентяйа.

За да успявате да държите юздите на живота си в своите ръце, а не да ги преотстъпвате в нечии други превръщайки се във впрегатен добитък, ви трябват няколко неща:

Първото е ясна цел. Много хора слагат ясно разграничение между целта и пътя. За мен пътят е целта, за вас как ще е не знам, но това вие сами ще определите. Знам само едно – ако целта ви е далечна, то наградата, която ще получите при достигането й ще е толкова мимолетна, че рано или късно ще се уморите да гоните далечни цели за кратки и малки награди, ще искате да увеличите наградите или да намалите сложността на целите. И в двата случая ще извратите живота си като или ще се превърнете в меркантилни преследвачи, или ще спрете да гоните каквото и да е, просто защото целите ви ще са толкова незначителни, че ще се реализират сами. За себе си съм открил, че движението, пътят и развитието са моите цели. В процеса на случване ние се самореализираме, ставаме това което сме си пожелали. Тогава развитието ни е плавно, леко и постоянно. Така стигаме да второто качество, от което отчаяно се нуждае всеки – постоянството.

Постоянството е онова качество, което ни помага да преодоляваме на пръв поглед невъзможни препятствия. Ако пътят е труден можем да го раздробим на много по-малки и така да го извървим. „Всеки дълъг път започва с една крачка“. Ако знаем какво и защо правим и го правим постоянно резултатите ще са налице. Сещам се за още една поговорка: „Човекът е единственото животно, което правейки едно и също очаква да получи различни резултати“ или с други думи повечето от нас си имат едно шоу като се надяват публиката да се сменя, а не те самите. Постоянството трябва да е съчетано с желание за адаптиране и за учене. Ще ви дам пример – искате да се набирате, но в момента не можете, уморени сте, имате си други проблеми и нещата не се случват. Какво трябва да направите като вече си имате цел? Да си построите пътя, но така че да ви е приятен. Свършете си другата работа, отделете си време да си оправите настроението, обърнете внимание на себе си и се пробвайте да се наберете. Вероятно няма да се получи, значи трябва да промените нещо – наспете се добре, яжте силна храна, свършете си работата на следващия ден, отново отделете време на себе си и пак се пробвайте. Като пак не се получи анализирайте ситуацията, ако не можете сам намерете консултант и ще видите, че или не ви достигат сили, или теглото ви е голямо. Кое ще промените? Зависи от вас. Решете какво искате и ще го постигнете. Но не си поставяйте цели като: До Коледа искам да се набера. Не се самоизмъчвайте като залагате срокове. Достатъчно е да го постигнете, а един извървян път изглежда много по-кратък и в последствие подлежи на планиране. Така, след колко време мислите, че ще постигнете целта си? Няколко дни, седмица? Истината е, че ще ви трябват месеци. Ако през това време не сте постоянни няма как да постигнете целта си. „За кораб без цел няма попътен вятър“ още една поговорка, изключително подходяща за повечето хора. Те си сменят целите непрестанно, искат нови неща, желят различни вещи, защото докато постигат онова, което им е отредено те самите се променят, а това променя възгледите им, съответно и целите. За това трябва да внимавате – цели трябва да избирате предпазливо и далновидно, но един път избрани не трябва да спирате преди пълното им изпълнение.

Третото и последно качество, от което се нуждаете е способността да сте щастливи. Щастието е въпрос на избор, който както всичко останало в нашия живот се възпитава. Наблюдавайте се, гледайте реакциите си, вижте чувствата си и надникнете в душите си, за да разберете какво ви доставя удоволствие, кое ви дава сили и кое прави деня ви запомнящ се. След като го откриете преценете как да вплетете това, което ви вдъхновява в ежедневието си и да го подчините на целта, която сте си поставили. Едва тогава ще имате гориво за двигателя, който ще ви преведе по пътя на промяната към онова, в което искате да се превъплътите. Ако съумявате да извличате удоволствие в ежедневието си и същевременно с това да вървите в правилната посока означава ще сте хванали попътния вятър и кораба, на който сте капитан пори вълните уверено в посоката, която сте му поставили. Щастието е универсалния критерий за успех. Запомнете го! Но щастие в действие, а не в безхаберното бездействие.

Деца, в разсъжденията си приех, че искате да се променяте, искате да преследвате целите си и искате да се усъвършенствате. Ами ако не желаете? Тогава какво? Отговора е прост – вие сте впрегатен добитък в каруцата на някой друг. Вселената не търпи вакум, ако вие не поставите целите пред себе си, съдбата ще намери някой друг, който да го направи вместо вас. Хубавото е, че тогава ще мразите човека, който ви ръга с остен в ребрата, за да вървите по пътя си, а ако сами се ръчкате има опасност да не харесвате себе си. Звучи шизофренично, но е факт. Ако обаче успеете да извличате щастие от движението си напред, то вие сте благословени и със сигурност сте едни от малкото.

Така стигнах до последната точка.

Компромисите са нещо необходимо и дори задължително в отношенията с другите. Компромисите са инструмента, който ни позволява да не се прекършат едни отношения от пренапрягане на напрежението. Но щом се отнася до вас самите компромисите са пътя към самоунищожението. Те са предателския глас на слабостта, която се опитва да ви отклони от целта ви. Разумно погледнато няма причина да не приемете компромис спрямо себе си, но това е само от нивото на разума. От нивото на емоциите ще видите, че компромиса разяжда увереността във вас самите, вярата че можете да се движите в една посока без да се откланяте от целта и от пътя. Решенията трябва да се отстояват винаги и всеки път. За целта е нужна самодисциплина. Само ако изградим стройна система на построяване и отстояване на целите си можем да се почувстваме властелини на пътя си. Компромисите ерозират самодисциплината, а човек който не може да накара себе си да върши нещо в дадени срокове и с определено качество не може да накара и другите да го направят. Както споменах по-горе за такъв човек ще се намери някой, който да го води с тояга и морков, но това няма да сте вие.

Човек достига границите на възможностите си едва след като ги е прекрачил. Моля ви, прекрачвайте ги, защото истинския живот започва отвъд.

Единственото безгранично нещо на този свят е човешката способност да се адаптира, да оцелява и да покорява дивите си навици и стремежи.

Единственото безгранично нещо на този свят е човешката способност да се адаптира, да оцелява и да покорява дивите си навици и стремежи. Защото работата е крайна, а възможността ни да се развиваме – не.

Това, скъпи деца, противоречи на някои вярвания, залегнали в мисленето на повечето от нас, но знайте, всяка истина е вярна само за определен кръг от хора и то за определен отрязък от живота им. Особено „истини“, които поставят причините извън нас. За хората, които поставят причините за живота си извън тях самите дните им губят своя градивен смисъл и се превръщат в поредица от досадни, скучни и неудовлетворителни делници. Отначало уморени от пътя си, после заслужили отмора, отегчени и накрая недоволни те искат живота да продължи, но вече не и техния. Загубили вкус за пътя искат той да се случи без тях, а спомените за минали успехи угнетяват, защото всеки друг можем да отречем, но не и себе си. И в един щастлив ден се събуждаме там където не искаме да бъдем – в страни от пътя. Преди години имах учителка, която ни изпрати от гимназията с думите: „Бъдете празнични в делника и делнични в празника!“ – г-жа Начева, изтънчена жена с проницателен поглед към живота. Това бе деликатен начин да ни каже да се чувстваме балансирани. Когато хората наоколо се веселят и самозабравят то усилията ви да не попадате в масовата психоза трябва да са по-големи, вие трябва да съхраните себе си и целите си, които в крайна сметка ви изграждат такива каквито сте. Ако хората край вас са паднали духом, не падайте и вие, намерете положителното, поучителното в случилото се и се опитайте да ги вдъхновите. Разберете, че пътят на еволюиращият индивид въпреки, че е много близо до този на другите всъщност се различава по няколко неща. Първото е, че периодите на дрейф са минимални и второ – винаги има ясна цел към която се стреми. Времето за вас е пръв приятел … и враг. Уменията, които трябва да се натрупат и да станат част от вас са много, а времето с което разполагате е малко. Ако е обратното, то целите ви не са поставени правилно и вместо да се развивате вие ще деградирате. Простата истина е, че човек развива качества и умения натоварвайки се с трудности превъзхождащи неговите възможности. Ако товара и усилията са изравнени то хората ще са в застой, а ако товара е по-лек от възможностите какво ще стане? Да! Ще деградираме.

Разбира се, това няма да се отнася за вас ако следвате едно елементарно правило – никога не бягайте от трудностите, защото те ще ви научат, те ще подхранят способността ви да се адаптирате и да съберете сили, за да покажете и вдъхновите другите да се изправят срещу проблемите си. Ако се почувствате уморени или обезверени, потърсете истината в себе си. Няма нужда да я дирите в другите хора, тя е вътре в душата ви и всяка една минута ви нашепва правилната посока. Ако крещите и сте шумни е естествено да не я чуете, за това бъдете тихи и упорити, силни и настойчиви, умни и взискателни към себе си. Преди години моят приятел Марий често обичаше да казва: „Мениджърът първо качество работи с хора първо качество, мениджърът второ качество избира хора трето качество.“ Бъдете „първо качество“ и тогава ще бъдете обградени от правилните хора, които няма да ви убеждават, че работата е по-голяма от вашите способности. Задачите са естествения начин да упражняваме уменията си и да се развиваме, те не са ни враг, а приятел. Дори и хората, които влизат в ролята на врагове в нашия живот не са такива, те са инструменти, задачи, които сме приели да са част от нашето ежедневие, за да се научим на нещо и като резултат, и ние да ги научим на нещо.

Стремете се да напредвате всеки ден по пътя си, защото времето е добър приятел, но ужасен враг. Питайте многото възрастни хора, които са попаднали в капана на безвремието – това е затвор с много входове, но само един изход. Всеки от тях е влязъл по свои си причини – умора, отегчение, изоставяне, самосъжаление … и всеки от тях е предал доброволно ключовете от собствената си съдба на безвремието. Много млади хора също са в този капан, но тъй като са все още енергични, причините да са там са насочени в усещането им, че са недооценявани, желанието им да получават, а не да дават и всичко това е проява на себични чувства. Те поставят себе си над останалите, собствените си нужди над тези на другите. При тях почти винаги няма зачитане на чуждото мнение ако то не съответства с тяхната „нещастна“ парадигма. Критиката и песимизма са по-сигурните позиции, за тях не се искат специални качества или по-сложно мислене. По-лесно, по-ефектно и по-трагично – звучи като универсална рецепта за блок-бастър. Всъщност не е така, върнете се и прочете защо не трябва да преследваме по-лесния път. Ако има критика, то трябва да е градивна – да показва правилното решение и да не обвинява критикувания. А ако давате положителни примери, то винаги го правете със самия човек, но в друга ситуация когато е показал най-доброто от себе си. Ще видите, че не само не е трудно, но е и много благодарно, защото вашата най-важна функция е да бъдете водачи – първо на своята съдба, а след това и вдъхновители на другите хора.

Ако помните филма Роки веднъж главният герой разсъждаваше защо успелите боксьори се провалят пред тепърва пробиващи аматьори – защото те (аматьорите) имат зад гърба си само мизерия и мъка от които искат да се избавят, те се бият за целия си живот и за онова, което искат да имат. Успелите от друга страна се бият, за какво … да запазят името си, но вече имат всичко, за което са се били като по-млади, те имат всичко, но вече нямат стръв. От вас зависи кой стимул ще е по-силен за вас – мизерия, която не познавате, но вярвайте ми е неприятна, когато гърбът ви е опрян в нея или желание за развитие и себеусъвършенстване. Имате избора, който трябва да направите сега – да бягате от мизерията, или да бягате към себеусъвършенстването. Труден избор, но ние ще ви подкрепим стига решението ви да е съзнателно. Чичо ви Миро обича да казва: „Човек трябва да бяга към, а не от …!“ Въпреки, че сте малки трябва да свикнете да бягате „към“, хронометъра трябва да е във вашите ръце и трябва да се надпреварвате със себе си, само тогава, успявайки всеки ден да заспивате като по-стойностни хора от колкото сте се събудили сутринта, ще знам, че сте постигнали онова, което аз самия осъзнах на много по-късен етап от живота си.

А единствения начин да го постигнете е да го правите и да показвате как, за това винаги съм ви казвал: „Не ме слушайте какво ви говоря, а вижте какво правя!“ Така и вие не казвайте дали сте ме разбрали, аз сам ще разбера по вашите действия.