Ще се познаем ли в Рая

Не знам кога отново ще се случи
да вдигна погледа си върху теб
какво ще видя – милото момиче
или в кръвта ти мраз, в очите лед?

Дари ме ти с мечтите да живея
да пия пак от извора на лудостта
показа ми защо душата може да смее
когато разбере, че не е сама.

Дали тогава пак ще ме целунеш
тъй както правеше в първите мечти
или сълзи смутено ще преглътнеш
защото и от мен понякога боли.

Дали все още искаш да те чакам
макар далеч, дори сама?
Дали те имам?! – моля те, почакай,
не казвай нищо … аз ще те чета.

А утре тук когато мен ме няма
останала сама със старите мечти
дали макар и в погледа си само
ще видиш пак искрата да блести?

Живота никога не свършва както трябва
плете си плановете той без нас
Смъртта и тя когото иска грабва.
Къде си ти, къде съм аз?

Не знам кога отново ще се случи
да вдишам пак от твоя аромат
на свежа утрин, пролетно кокиче …
в лицето си жена, в душата – моя свят.

Къде си?

Когато искам – мога и желая …
безмълвно в теб се взирам пак
какво ли търся?! старата омая?
в очите ти да видя свян … или пък мрак?

Аз искам пак сърцето ми да спира
когато зърна твоята коса
а вечер… вечер пак до късно да ти свиря
но не с китара, а със душа.

Къде си скрита в познатото ми тяло?
Кога поглеждаш през кафявите очи?
Аз търся дяволчето бяло,
което преди време ме плени.

Защо улисани във дневните си грижи
избутваме живота до ръба
споделените мечти е туй което двама движи
а в делника ни труден е любовта

Тихо съзерцание

Затварям очи и ти си там
Гола тичаш по полето запотено
крилете те отнасят, оставам сам
сам със душата изнурена.

Дали ще се върнеш в съня ми
с онази усмивка на лице,
с коси по гърдите разпилени
и милувката на меките ръце?

Ще ме погледнеш ли в душата
за да потърсиш там Мъжа
ще ми дадеш ли тишината
… за да разцъфтя?
(Септ. 2021)

Когато страдаш

Нещата бавно избледняват.
Вкуса отива си последен от света.
Душата страда, но в нея избуяват
красиви рими, покълват новите неща.

Когато няма кой да ти отвори,
когато сам заспиваш в нощта,
когато плачеш, мръзнеш и проклинаш
повярвай ми, че вътре имаш светлинка
… и няма нужда от това
… никога не си бил сам в света.


(Септ. 2021)

Само понякога

Понякога е трудно да се смееш
поглеждайки във тази тъмнина
поле от хора, как да ги засееш
поне със малко топлина?

Понякога е трудно да не плачеш
поглеждайки към босото дете
подпряло братче пеленаче
потъващи и те в това поле.

Понякога забиваш си остена
поправяйки със собствената кръв
поличби, грешки, всяка тема
… докато имаш още … кръв.


(Септ. 2021)

Обичам

Най-обичам, като обичам да обичам … както никой до сега
и във себе си да вричам причината за любовта.

Най-обичам да се вглеждам в тези хубави неща
които правят и за мене и за тебе по-красив света.

Най-обичам де се видя в жадните очи
които ме прогарят тъй дълбоко, че сърцето ми бучи.

Най-обичам да запея с цяло гърло и душа,
а пък тленното ми тяло да се слее със света.

Най-обичам да се вслушвам в детските игри
там започнал е живота, там ни връща когато най-боли.

Най-обичам да се смея и на себе си дори
със усмивка се посрещат лесно трудните беди.

Най-обичам да те гледам, тихо, кротко със любов
и във този миг на вечност, знам че вече съм готов.

Ах, колко искам

Искам да ти кажа колко те обичам
вплел ръце във твоите коси
чувствайки сърцето, което бие тихо
а със него свят един тупти.

Искам да се вгледам в погледа ти топъл
там където има само мир и добрина,
където свършва грачещия вопъл
залял света, чак до нашата врата.

Искам да заспивам все до тебе
всяка вечер, чак до края на света
и да знам, че съм обречен
да съм твой и ти за мен да си Една.
(Авг. 2017)

Гледна точка

Често гледам света през старите си очи,
онези – кафявите, а през тях виждам само тъга
замъглени от борбата така ги боли, че са жестоки
и това за тях е начинът да се наложат в света.

Но щом сменят се те, свят друг пред очите лети
със същите хора, които все така с страха си лаят
вързани в ъгъла на собствените си мечти
ги пазят с пяна на уста, а вечер с чаша раните си баят.

Държа очите си отворени – и четирите.
Едните дават сили да летя и да не мога дори,
другите ме пазят от чужди зверове.
Рано ми е още да се откажа от старите очи.

(февруари 2014)

Внукът на Луната

Ранно утро, късен ден
сам стоя във двора на мечтите
няма никой, сенки са край мен
на заспали хора, които тук се скитат.

Всеки търси нещо в този свят
дири власт или пък щастие неземно
иска да е пръв, иска да е свят
живота чужд за свой наема.

Отгоре пълната луна прижуря
свидетелка на хорска нищета
едничка тя романтика притуря
в този свят на лична самота.

Самотните са тъй нещастни хора
веднъж се влюбили в някой друг
от там на сетне търсят пак героя
в който да изгубят себе си от този студ.

А тя пък толкоз близо е – Луната
на щастливите творци е точно тук
не иска тя от никого отплата,
защото тя сама ни прати своя внук.

(февруари 2014)

Красивите самотни

Красиво пристъпват самотните хора
изискано-бодри, самотни са те
дори и в компания играят, актьори
със тъжни очи, но с щастливо лице.

Обичат живота на другите, не своя
обичат да взимат, но не благодарят
като дават, го правят по своя си воля
и стегнали длан във юмрук ще дарят.

Красиво изглеждат самотните хора.
Зрели, богати, изглеждат добре
в душата им няма усмивката втора
която да топли, горкото дете.

Не са сами, но винаги самотни,
стъпките оставят глух кънтеж
и въпреки блестящата грамотност
не знаят как от чувства да родят градеж.

(февруари 2014)