– Преди много, много години, когато слънцето светело толкова силно, че хората ходели без дрехи и се топлели само от него, живеело едно момче.
– Как така голи, дядо?
– Ара, ти май не внимаваш! – дядо му гледаше изпод сбърчените си вежди.
– Напротив, дядо, защото внимавам исках да разбера дали хората са ходили изцяло голи!
– Голи, с препаски, какво значение има?
– Как да няма, дядо?! За теб няма ли значение дали на улицата ще видиш човек по халат или напълно гол?
– Има, Ара, но приказката, която ти чета е за съвсем друго!
– Как може да е за друго, а да започва с голи хора?
– Ами така е решил авторът!
– Един ден, дядо, като започна да пиша, ще внимавам повече от тези писатели! Не мога да разбера големите, защо като пишат за деца пишат такива неща?
– Не знам, Ара, може да са си невнимателни по принцип. Знам само, че ако започнеш да пишеш ще станеш добър писател на … ръководства! – Дядо му едва сдържаше напушилия го смях.
– Защо на ръководства, те трудно ли се пишат?
– Разбира се, те са за възрастни и им обясняват как да направят определена работа, а представяш ли си по-неблагодарно нещо от това да обясняваш на възрастен?
– Наистина ли? Казваш на ръководства, а за какво са те?
– Описват как да работиш с нещо ново за теб, как да го използваш правилно и как да разбереш дали се е повредило.
– Само това ли? Това не е трудно!
– Така смяташ сега, но пробвай се да обясниш нещо на баща си, особено ако за него е съвсем ново, и ще зарбереш, че това е трудна и неблагодарна работа.
Лицето на Ара придоби замислено изражение, виждаше се как се опитва да си представи ситуацията и си личеше, че му е трудно.
– А какво ще стане ако те не искат да четат?
– Нищо, никой не може да ги накара, нима аз мога да ти прочета приказката, която ти в момента не искаш и да чуеш?
– Тогава защо се пишат?
– Защото трябва да се пишат. Защото трябва да ги има. Ако един на сто човека го прочете, пак ще е от полза на някого, нали?
– Да но това е разхищение, нали?
– От една страна да, разхищение е, но от друга не е!
– Дядо, пак започна да говориш така, не те разбирам.
– Ще ти обясня Ара, когато в училище ви преподадат нов урок всички ли го разбирате веднага?
– Не, особено Таквор, той и на третия час няма да разбере!
– Виждаш ли, същото е и с писането. Писателят трябва да го напише, за да достигне до тези, които са готови да го разберат, също както учителят трябва да ви предаде урока без значение колко от вас ще го разберат веднага. След това той започва да го разяснява, повтаря, да дава примери и така постепенно всички го разбирате. Може да не е в следващия час, може да не е в следващия ден, но на края всички го знаете. При писателите е по-сложно, те нямат възможност да се изправят и да обясняват какво са искали да ти разкажат, защото зад обикновените приказки се крие цяла гора от истини и поуки. С колкото по-богат опит си, толкова по-голяма част от тази гора можеш да видиш. Но писателят разказва приказката и край. Ако човекът може – ще разбере, ако не – ще подмине, ядосан може би, че е загубил времето си. Но ако след това пак попадне на подобна история нещо в него ще му подскаже, че това не е непознато за него. Така след няколко часа или години уроци от различни места ще е научил онова, което е трябвало.
– Искаш да кажеш, че приказките не са само приказки ли, дядо?
– Разбира се, че не са само приказки!
– А тази, която бе започнал и тя ли не е само приказка?
– Да, Ара, и тя не е само приказка, сега искаш ли да я продължим?
– Да!
И Ара притихна скръстил крака и ръце, вперил в любимия си дядо поглед изпълнен с очакване. Дядо му знаеше как да укроти внука си, дори и да не можеше физически да му насмогне. Той бе негова кръв, а „кръвта вода не става“. Сега знаеше точно какво му се върти в палавата глава, знаеше и че цялото същество на Ара се е настроило да попива мъдрост, да я отсява, да я сортира и да я картографира. Всъщност „нищо ново под Слънцето“. Самият той помнеше много ясно своето късно детство. Беше започнал да чете много, а заглавията ставаха все по-странни и залитаха в страни от художествените вкусове на неговите връстници. В тези книги имаше много знания, които по никакъв начин не можеше да подреди при останалите, нито можеше да разбере дали са истинни или чисти фантазии. Единственото което можеше да направи бе да ги пусне в „чистилището на душата си“. Всеки имаше едно такова място вътре в себе си, където истина и лъжа съжителстваха мирно, различните религии не се караха и не се биеха по между си. Това правеше той, отваряше го и пускаше всичко онова, в което не можеше да е сигурен. След време – месеци или години, нещо по пътя му извикваше в съзнанието спомена за тези знания, слизаше отваряше вратата, а нещата които все още бяха вътре бяха истинските, другите – измислените се бяха изпарили. Те нямат търпение, лъжата живее кратко. Не случайно има поговорка „на лъжата краката са къси“. Всичко което бе оцеляло след теста на времето бе пускано в него, така правеше дори и с приятелите си – те трябваше да чакат. Той можеше да е приятел на всеки, но някой за да стане негов приятел трябваше да мине време. Бе установил, че три години са достатъчни, за да успее някой да се разкрие от всички страни. И той чакаше, умееше да чака. Чакаше да дойде времето, когато ще поумнее, чакаше да дойде времето, когато ще бъде щастлив, чакаше приятелите му да се докажат, а сега с помощта на Ара виждаше какво означава да чакаш, чакането бе равносилно на отказване.
– Дядо, ще ми прочетеш ли приказката? – гласън на Ара звучеше подкупващо.
– Разбира се, извини ме, малко се разсеях! Така-а-а, до къде бяхме стигнали?
И зачете … Четеше за древни хора, за отмрели навици, за погребани принципи. Дядото четеше, а малкия Ара, подпрял глава с двете си ръце, бе потънал в онова време. Преживяваше всяка дума, изтръпваше при жестовете, които правеше дядо му и напрягаше слух всеки път когато гърленият глас потъваше в сенките на загадъчното. Не усещаше как времето течеше с друга скорост, той бе потънал в тунела на приказките, а там се случват странни неща – като при сънищата. Следващите няколко минути за него бяха разтегнати в цял необозрим и любопитен свят. И ако някой друг на негово място би запазил себе си в това пътешествие към другото, неизвестното, то Ара бе оставил разума си в ръцете на дядо си, който умело, с вещина на опитен разказвач, го превеждаше през случки, емоции и капани, за да го изкара от там по-опитен, по-добър и по-завършен.
Agop Erdeklian 