Уважение

 

Скъпи малки приятелю, ще си поговорим малко за уважението. За това митично чувство обвързвало ученик с учител, дете с родител, дори и приятели. Да уважаваш някого, да го зачиташ, да го изслушваш и да се вслушваш в неговите думи – всичко изброено е в основата на това да си „отворен” към другия. Но не в онзи пошъл смисъл, придобил популярност в последните 10 – 20 години, а да си отворен в смисъла да поддържаш връзка, да изградиш мост, който да те свързва с другия. Уважението, освен всичко останало, е и в основата на трупането на нови знания. Нали разбираш, ако не зачиташ някого, ако смяташ, че не заслужава дори вниманието ти, би ли могъл да възприемеш неговото твърдение или мисъл? Дори и елементарно свидетелство би ти се струвало измамно, понякога тенденциозно лъжовно. А ако го уважаваш? Ако си го приел за капацитет в една или друга област тогава всички твърдения ти се струват дълбокомислени и пропити със смисъл. Всяка дума предизвиква у теб възглас: „Да, така е, колко добре го е казал!”, но това е твоят глас и твоят житейски опит. Всичко се пречупва през нашата призма на натрупани знания и те са най-достоверни, защото са нашите, а опита, деца, не може да бъде прехвърлен, той трябва да се изстрадва. Това е въпрос, който съм обсъждал надълго и нашироко с моя баща, когато бях достатъчно голям, за да имам самочувствието да споря с него, разбира се. Той ме съветваше, както всеки родител, и се дразнеше, когато не следвах съветите му.

– Защо, не го правиш както съм ти го казал? – сърдеше се често – това съм го преживял, знам какво ще стане, трябва ли и ти да минаваш през него?

–  Да – отговарях винаги – това е твоят опит, но за да стане и мой трябва да го преживея!

Тогава, в онези години затвърдих убеждението си, че опитът трябва да бъде преживян, видяното или чутото не върши работа. Но, разбира се, има полза от него, защото ни показва какъв е вероятния край на пътя, по който сме поели. Но това е само вероятност, може за някой друг отклонението, което аз не съм забелязал в последните метри да се окаже нова магистрала с цяла нова вселена изживявания и точно това да е неговия път, но може и да не е.

Но ако имаме щастието пред нас да стои човек, който уважаваме, то с негова помощ можем много да скъсим този процес на проба – грешка наречен трупане на опит. Чрез такъв ментор детайлите в нашия живот се преобразяват в натрупан опит, който до момента е оставал неосъзнат, но сега, като по чудо пъзелът се нарежда и ние се чувстваме по-завършени, по-стойностни.

Наскоро ми се случи да се запозная с някого и от първата минута да знам, че го познавам, сякаш сме били години заедно. Изведнъж знаех много неща за него, а се бяхме здрависали само. Поговорихме, оказа се, че нещата, които съм усетил, са абсолютно верни, наистина знаех много за него, а и от малкото разменени думи научавах все повече. Вярвам, че същото усещаше и той, защото беше отворен.

Този случай, пречупен през призмата на опита, само затвърждава нуждата да сме открити към хората, ако се отдръпнем, заточваме себе си в затвора на собствените си мисли.

За това е нужно уважението между хората, но не това привидно поведение от вида: „Бръмчи си не ми пречиш”, а наистина приемане на другата гледна точка и асимилирането й.

Преди повече от десет години един приятел ме попита:

–          Защо не четеш вестници, Агоп?

–          Защото информацията в тях не е пълна и се манипулират читателите – отговорих тогава.

А той, за моя голяма изненада, ми каза:

–          Е, нали за това имаш глава на раменете си, прецени какво е вярно и какво не!

Беше абсолютно прав! В желанието си да остана с независима оценка аз бях отрязал връзката си с пресата, защото смятах, че така ще се съхраня. Но ако бях достатъчно силен можех да се предпазя от лошите ефекти на пропагандата и същевременно да съм в крак с новините. Тогава не уважавах пресата, не уважавах и труда на хората, които работят в тези издания. Всъщност от това страда винаги този, който се крие. Да си представим типичния тийнейджър – с разхвърляна стая, знак „забранено влизането” на вратата, сърдит поглед и агресивно поведение. Той пресича достъпа до себе си на всичко онова, което е приемал по-рано – и най-вече на родителите си. Защо? Защото не ги уважава повече! Вече не са еталон за нещо положително, а са остарялото, онова, от което децата имат нужда, да се отърсят, за да се провъзгласят за нормални големи и значими хора – точно като тях, че дори и по-значими. Разбира се, скъпи деца, вие сте далеч от тази фаза и искрено се надявам никога да не минете през нея. Както вие трябва да уважавате някой, така се очаква същото и от него. Защото както вие се учите от нас, така и ние се учим от вас. Най-добрият учител е ученикът.

Когато бях ученик мечтаех за времето, когато ще стана голям и ще напусна училището, няма повече уроци, няма изпити и оценки. Още тогава баща ми ме приземяваше с думите:

–          Сине, човек се учи цял живот, ако спре да учи, значи е умрял.

Тези думи бяха по-специални, защото произхождаха от дядо ми Агоп, когото аз не познавах, имах само идеализирания му образ в очите на баща ми – неговия баща и мой дядо Агоп. В живота след училище по-ясно се вижда трупането на нови знания. Учиш се от някой, който считаш, че е по-напреднал от теб, от теб се учи някой друг, от него трети и така до малкото бебе, което се смее на пеперудката пред очите му. Виждаш я и се усмихваш и ти, защото това е по-важно от проблемите, които те глождят. И така кръга се завърта, всеки се учи от всеки и всички сме ученици.

Но да се върнем на уважението, този път към непознатите, към хората на улицата, към тези безизразни лица, с които сме заобиколени по много часове в денонощието. Трябва ли да се насилваме да ги уважаваме, та те дори не си говорят с нас, нали? Така е, не си говорим с тях, но това не означава, че не комуникираме. Разменяме погледи, жестове, присъствието на другия човек край нас е повече от осезаемо и то ни влияе. Наш е изборът какво ще правим с това влияние. А има два пътя да се справим с него. Единият е да вдигнем щит, с който да отблъскваме чуждото въздействие, а точно обратният подход е да се отворим за всички тях. Няма правилно и еднозначно решение. Нито трябва да сме постоянно блокирани, нито винаги отворени. Първо трябва да възпитаме достатъчно силни защитни механизми, за да си позволим да допускаме чуждото въздействие. Да го пропуснем до нас без обичайното съпротивление, след това да го обмислим, класифицираме, ако щете и тогава то да стане част от нашия опит. Но ако въздействието е изцяло негативно, вредно? И ако за капак на всичко ние не сме достатъчно силни да му устоим или не успеем да го класифицираме правилно? Тогава трябва да го блокираме преди да е дошло до нас. И това са случаите, в които трябва да пуснем защитното си поле и то да ни предпази, но тази преценка е колкото трудна, толкова и интуитивна. Някъде в нас, в някои дълбоко, в други от нас по-плитко, стои малко, тихо гласче. То ни казва кога да се страхуваме от чудовището в гардероба, предупреждава ни когато се качим на много високо, че това е опасно и трябва да се отдръпнем, и ни прожектира направо в мозъка как падаме и се разбиваме. Но това същото гласче ни подкрепя, когато имаме нужда от помощ, насочва ни леко и невинно към правилния път и ни желае доброто. Някъде в нашето порастване ние се научаваме да не го слушаме, както по-късно спираме да се вслушваме и в нашите роднини и накрая загърбваме и приятелите си. Но това става толкова бавно и естествено, че един ден се събуждаме със самочувствието, че светът е в краката ни и ние можем да постигнем всичко без да питаме никого и нищо извън собственото ни АЗ. Тогава, деца, трябва да ви светне червената лампичка в главите – загубили сте малкия негодник, който ви е спирал, когато ви се е тичало и ви е местил краката по клатещия се мост, когато ви е било страх.

И накрая ще ви кажа още нещо последно – уважението започва от теб и е изцяло в теб. И първия човек, който трябва да се запиташ дали уважаваш е теб самия. Уважаваш ли се? Уважаваш ли семейството си, приятелите? Дори и да не се харесваш, трябва да се уважаваш, за усилията, които полагаш да се промениш, за това, че направи онова нещо … тогава, за всеки миг от живота си, в който си помогнал някой да се почувства по-добре. Трябва да се уважавате най-малкото, защото ние ви уважаваме, а не бихме го направили, ако не заслужавахте, нали? Бъдете горди и спокойни, ние ще бъдем винаги до вас. Няма да ни виждате, няма да ни чувате, но ние ще сме там, защото вие сте част от нас и това е до живот.

Advertisement