Снощи сънувах сън:
Вървях в голям град препълнен с хора и нервни коли, улиците се пресичаха на няколко нива като пипала на октопод търсещ жертва. Знаех посоката, но не и целта, помнех само, че времето ми свършва, бързах, препъвах се, ах, колко исках да стигна навреме!
Докато напредвах през тази забързана и нервна плетеница от хора, автомобили и правила се натъкнах на ограждение, то стоеше точно на пътя ми в посоката, която трябваше да следвам. В този миг имах избор – увлечен от тълпата да заобиколя препятствието или да се освободя от хватката на навика и да се втурна в тази непозната и забранена земя. Стоях на кръстопътя, краката ме влечаха след другите, а сърцето – през забранената земя. Оставих се на сърцето, прескочих препятствието и след малко разбрах защо това място е било оградено. Разлом, дълбок над седемдесет метра разделяше гора на две части. По ръба имаше възтясна пътечка колкото да си подпреш пръстите на краката. Поех по нея. Оплитах си ръцете в корените на дърветата застанали досами ръба, местех краката странично и се опитвах да не гледам надолу. Веднъж го направих, но това което видях не ми вдъхна смелост. Гледах корените на огромните дървета пред лицето си, пръстта се сипеше от ръба на разлома и пропадаше без звук в безкрая. Клон след клон, корен след корен, крак след крак се промъквах към заветната си цел, която не помнех, но знаех, че трябва да достигна навреме! Малко преди края на пътечката стоеше възрастен мъж – мълчаливо ми подаде дебело въже, за да прескоча последното парченце пропаст стоящо на пътя ми и каза:
– Браво, от теб ще стане добър планинец!
А аз продължих, бързах за някъде, не помнех за къде, но гласът ме извади от транса на бързането. Поспрях се, обърнах се и видях – това бе препятствие, при което хората идваха да премерят куража си. Малцина го преминаваха, някои се отказваха, пропадаха, прибираха ги, но тези, които стигаха до края бяха изключително малко. А аз в бързината си да достигна до целта бях преминал изпитанието на живота си без да разбера, че е съдбовно. Единствено възрастния човек с неговото изречение ме изкара от унеса на преследвач, за да разбера, че не ние преследваме живота, а той ни поставя изпитания и ни дава уроци.
Събудих се! Сънят, толкова ясен и значим, бе останал някъде другаде. Тук, в тъмната стая на младия ден бе останал само споменът за победата – въпреки натиска на навика, въпреки страха, въпреки себе си. И гласът на мъжа: „Браво, от теб ще стане добър планинец!“
Agop Erdeklian 