Очарователно е човек да бъде негативист. Обаятелно и авторитетно изглеждат критикуващите хора, може би защото се предполага, че този, който критикува, знае как нещата се случват, има подход и умения, надхвърлящи тези на критикувания. Вероятно може да направи съответното нещо по-красиво или по-функционално.
Неминуемо се сещам за комедийното филмче на Мел Брукс „История на света“. Там появата на първия художник, нарисувал първобитна графика на стената на пещерата, незабавно бе последвана от тази на първия критик. Тези от вас, които са го гледали в недалечното минало, ще се сетят за колоритния кадър; за останалите ще поясня, че критикът уринира върху рисунката. Забавно и достоверно! Много често критиката е точно такава – неконструктивна. Без опит да се покажат грешките (ако ги има), без старание да се предаде опит (ако го има) – само чиста и неподправена неприязън, задължително гарнирана с лични характеристики и епитети. Но всъщност да се критикува така е не само по-лесно, по-забавно е и по някакъв извратен начин критикуващият се чувства реабилитиран за многото си неуспехи, дори и те да са само в неговата глава.
Защо се получава така, че хейтърите стават преобладаваща част от видимото ни общество?
Не твърдя, че те са преобладаваща част от обществото, но са по-гласни и по-нагли. Безцеремонно ръсейки нечистотии, с гордост се носят на крилете на въздушното си величие. Вярват, че само заради това, че са недоволни, имат правото да досаждат със своите мисли и разсъждения дори (а в повечето случаи, често) неразбрали нещото, което критикуват. Това, разбира се, води до някои негативни последици в общочовешки аспект – хората, които се опитват да кажат нещо, предпазвайки се от злобна критика, трябва да го правят възможно най-елементарно. В противен случай всички хейтъри ще им скочат на главата не защото не са съгласни, а защото не са разбрали.
Ето как хейтърите носят вреда на всички, които се стремят към знание – свалят нивото на поднасяния материал до своето такова. Не е странно, защо филми и статии стават все по-ограничени и бедни откъм идеи – свободните действия без последици на мързеливите хора надделяват над мъдрия прием на останалите. Един е достатъчен да уринира и всички други ще са отвратени, не от произведението, а от критика, но злото вече е сторено.
Но дори и след адекватна реакция от страна на мъдрите, някои хейтъри, от тези които познавам, се затварят в себе си все повече и повече – наподобявайки охлюви, които се крият в черупката си; те си позволяват да излязат отново от там само, за да покажат, че и другите хора не са стока, че и те грешат или принципно не са прави. След това пак се скриват и от тъмното на сигурното си скривалище събират злост и завист, която да разпилеят при следващото си излизане. В по-голамата част от живота си са безжизнено – апатични, проявявайки демонстративно отегчение от всичко край тях. В тези си действия те най-точно се определят като тинейджъри (или пубертети, както ги наричахме преди години).
Пубер
За един пубер да не е съгласен със света е въпрос на принцип и чест, той има да отстоява своята различност на всяка цена, защото вярва, че само така ще успее да се пребори за слънце в света на огромните дървета. Повечето усилия на немощните пубери отиват в подсичане на корените на по-силните представители на съсловието на подрастващите – убий конкуренцията в зародиш, в противен случай ще трябва да го правиш когато противникът ти вече е много силен.
Но от какво са недоволни те? Какво не са получили, за какво се борят?
За съжаление (или за щастие) нямам поглед върху много такива хора, но от малкото, с които по някакви причини съм в досег, мога да заключа, че им липсва признание и обич. Признание, че са това, което искат да са – индивидуалности с характерни черти и качества, които ги правят не по-лоши, но и не по-добри от всички останали. Всичко останало трябва да си го развият сами, дали с помощта на учителите или с активната роля на родителите, те сами поемат по пътя на самоусъвършенстването.
И обич – безрезервна и безусловна. Това са двата инструмента, които могат да преобразят пуберите в онова съкровено бъдеще, на което нацията ни ще разчита след години. Защото, съгласете се, това време ще е съвсем скоро. Те само след няколко години вече ще са на прага на университета, а оттам до работната площадка пътят е по-кратък от дължината на коридорите в самия университет.
Как да се преборим с пуберския синдром?
На първо място – не трябва да се борим, не и ние. Защото това е следствие, а не същинската причина. Наличието на хейтърско поведение само означава, че човекът е ощетен от нещо, при това липсата на признание или емоционална връзка не е от вчера. И докато хейтърите са още в този преходен период между детство и зрялост може да се направи нещо, но колкото повече порастват, толкова повече утвърждават в себе си това да гледат през черни очила света, очерняйки всичко край себе си. Недоволството, както и мързелът са също положителни качества, но както един лечител обичаше да повтаря: „Отровата е в дозата, а не във веществото“. Малко мързел ще ни кара да оптимизираме работата си, постигайки по-добри резултати с по-малко усилия – нарича се прогрес. Недоволството ще ни бута непрестанно напред като добиче, което ни влачи дори и въпреки вродените ни инстинкти за комфорт. За това е необходимо само да се промени леко гледната точка. Медалът винаги има две страни, ако съумеем да покажем другата – скритата, то има надежда, че хейтърите може да преосмислят поведението си, да разберат, че не са по-ниско от другите, че не трябва да ги зариват с нечистотии, само и само да изпъкнат в своята неподправена и изискана пренебрежителност.
Всички сме хора и като такива полагаме грижи за някого, за нещо – с една идея, че след време, когато ни няма от плът и кръв, онова, което е останало след нас, ще бъде по-красиво, по-значимо и по-добро. Ще се върна към моето детство и юношество. Само на близките си приятели съм споделял, че тогава бях готов да дам живота си за сестра ми. Ако трябваше да се избира кой от двамата да остане да живее, то аз предварително си бях разписал отпуската. Не беше от нежелание да живея, не и защото ме мързеше да го правя – да се боря с ежедневните си грижи, не. Бях взел решението много преди това, вярвайки, че светът ще спечели повече от съществуването на сестра ми, от колкото от моето.
Това е пътят на антихейтърството – да обичаш и да се грижиш за другите, дори и това да наруши твоя или моя комфорт, дори и това да ни изкара от зоната ни на сигурност. Само тогава можеш дори и несъгласието си да облечеш в човешка форма, защото:
…всички сме играчи, а живота ни се кани
и ние губим винаги, и винаги боли!
Agop Erdeklian 