Скъпи деца, това няма да е приказка за мечти и красиви моменти, нито ще възпява любовта като най-свещеното чувство, което ще спаси света. Във всичко (и вярвайте ми наистина във всичко) мярката е най-важното качество. Опитвайте се всичко в живота ви да бъде с мярка, дори и когато искате да се потопите в дадено изживяване до дъно, пак дръжте в ума си „заземяващата“ мантра – „Не винаги ще е така“. Това не означава да се ограничавате в раздаването на себе си, защото няма как да си това, което си ако не си се раздробявал на парчета преди да се събереш. Означава да се опитвате да прогледнете зад картината, която е пред очите ви. За всяка трудност има лек, понякога толкова прост, толкова интуивен, че може да ви изненада.
Хората ще ви казват “нищо не e толкова просто” или “всичко е много просто”. А то е такова, каквото е, а как ние го виждаме – ето там е въпроса? Умните хора имат навика да го виждат сложно, простите – просто, вие от кои сте? Защото аз го виждам просто.
Тук ще ви разкажа една приказка, така както ми бе разказвана от моята майка когато бях малък. Имахме метален релеф закачен на стената изобразяващ жена с протегнати ръце, над които имаше огън. Тя самата стоеше на камъни досами буйна вода загледана напред, някъде извън очертанията на картината.
В арменската митология има една история за печална любов – историята за Ахтамар. Красива девойка живееща на остров и момък, който плувал през буйните води вечер, за да бъдат няколко часа заедно. Тя (разбира се) била принцеса, а той (разбира се) бил простосмъртен селянин, който дръзнал да се отдаде на любовта си към нея. Всяка вечер Тамар (така се казвало момичето) излизало на камъните на острова с един светилник, за да покаже на младия къде е брега и той да може да дойде при нея. Всяка вечер те се радвали на забранената си любов, докато една злощастна такава бащата на Тамар не загасил фара, по който младежа се ориентирал в нощта – огъня в ръцете на дъщеря си. А момчето, неможейки да се ориентира в черните и буйни води (на живота), умира със стон на жадните за любов устни – “Ахх, Тамар”. От тогава острова се наричал Ахтамар, за да увековечи Любовта.
История колкото трагична, толкова и емблематична по много направления.
Първото е, че впряга мечтата заложена във всеки от нас да се осъзнае в един момент от живота си като принц или принцеса и да бъде възмезден за многото страдания, които е преживял. Да дочака момента, в който живота ще му поднесе на тепсия заслужената награда за неговото израстване. Историите на всички приказки „… и заживяли щастливи заедно“ дори и на Хари Потър са все един и същи преразказ на нещо заложено дълбоко в нас. Искаме да вярваме, че сме по-специални и заслужаваме по-добро отношение, та ние сме принцове и искаме принцесите.
Защо да не мечтаем за кралиците? Защо ние да не сме кралете?
Моят отговор е следният – защото сме лениви и безотговорни. Не желаем да плащаме цената на добрия живот, искаме да берем плодовете му. Принца си има баща, който се грижи за добруването, самия принц може само да язди белия кон в търсене на подходящата принцеса. При нея приказката е огледална, но с тази разлика, че не е необходимо дори да има баща крал. Достатъчно е да е красива и да вярва, че е нещо повече от другите и то в някакво (много често тясно и ограничено) отношение. Това вече й дава правото да изисква обожанието от страна на чаровния принц. Останалите простосмъртни сме извън тази „игра на тронове“, ние сме прости хора с прости нужди и прост живот.
И дори понякога да осъзнаваме своята простота ние не променяме нищо, само изчакваме да ни мине настроението, да отмине „осъзнаването“. Човек е склонен да започва всичко, но завършва само някои неща, а най-често нищо. Защото е … мързелив, нерешителен, глупав, самонадеян.
Но често принцовете и принцесите, вдигайки за момент поглед от огледалото, от което са обсебени, виждат по някоя селянка или селянин, които слагат в малкия си джоб красивите благородници. И тогава стават драмите. Тогава стигаме до втората втъкана нишка в горната история – това за трагичната истинска любовна история.
Нека започна от определението за любов спрямо общоприетото схващане.
Това е силно привличане между хората, което съдържа (разбира се) сексуален елемент.
Всъщност, за да се стигне до състояние на влюбеност, трябва да са изпълнени две условия. Първото е да има налице силно привличане между хората, второто е да има обективна причина това привличане да не може да бъде задоволено. Сетете се за всички емблематични любовни истории като Ромео и Жулиета – пречка породена от враждата на родовете, горната история – любов между различни касти. Красиви истории за ненужни жертви. Но няма как да се стигне до това специфично състояние без да има пречка, а тя колкото и да внася трагизъм в историята е жизнено необходима, за да съществува красивата емоция.
Да повторим Любов (изпепеляващата общопризната и възпята от всички творци) = силно сексуално привличане + невъзможност за неговата реализация.
Има и още една непопулярна история за появата на любовта. Тя била измислена от евреите, за да не плащат за секса.
Човек може да изпитва различни видове привързаност – от най-алтруистичната обич насочена към природата или човечеството като цяло до себичното желание за притежание.
Любовта от друга страна е нещо, от което всеки разбира. Тук ще говорим за това не дали го разбира, а как го разбира. За всеки любовта е нещо индивидуално. Не знам дали ще ми повярвате, но всеки, всеки влага различен смисъл в тази толкова прекрасна думичка.
Любов от пръв поглед – има или няма? Как смятате?
Вечна любов – има или няма?
За първа любов съм съгласен, че няма какво да питам, но последна любов?
Добрите въпроси са толкова ценни както и добрите отговори. Учете са да ги задавате, дори и да няма кой да ви отговори, самия факт, че можете да ги дефинирате означава, че вие самите сте на половината път до отговорите им.
Обич е желание за грижа и емоционална обвързаност към някой или нещо. Обичта има различни нива на градация и е повече избор на индивида отколкото натрапено чувство. Нека да го поясня – човек избира кого да обича, как да го обича и доколко да го обича. Защо и кога ще реши, че иска да обича е тема на друг един разговор. Но обичта е до голяма степен като Щастието и Доверието – въпрос на избор и делегиране. Знам, че това ще породи много силна реакция за опровержение, но нека вкараме поправката, че това е въпрос на осъзнатост, въпрос на личен избор и не на последно място – въпрос на човек.
Моето тълкувание на Любовта звучи по-сухо – това е дълбока (най-силната) обич, на която човека е способен, минала през изпитанията на времето и пространството. Времето – защото само една торба сол изядена с един човек може да ти даде престава за неговата сърцевина. Пространството – защото то ни дава възможности за толкова разнородни изпитания, че колкото и да се притваряме в един момент проличава вътрешното неподправено аз.
Знайте, че всеки може да обича с различен интензитет, зависи колко емоционален е, какъв багаж носи и колко “отворено” сърце има.. но любовта е възможна само към някой, който толкова надълбоко е свързан с теб, както само многото изпитания могат да обвържат … и многото задружно преодолени трудности. Любовта, която е давала сили да продължите, когато вече е нямало път и мозъка е нашепвал, че е безсмислено … но сте го правили, защото сте имали доверие на човека до вас, и защото с него се чувствате щастлив … дори и там където човешки крак не е стъпвал, дори и до там от където можете и да не се завърнете.
В тази връзка за мен няма любов от пръв поглед (привличане – да, но това все още не е любов) и да – има вечна любов … и щастлив е онзи, който плува в нейните води.
Но има опитомяване основано на страха от загуба – да го привържеш към себе си, да го направиш зависимо. Да те гледа в очите с отдадеността на домашен любимец. Много от нас прекрачват тънката граница на обичта преливайки я в обсебване. Може да попитаме защо никога не е същото в отношенията между двама. Ами да, не е същото, никога не може да е същото … нито трябва, ако беше щяхме да си въртим кръгчета на стадиона. Защото живота ни не е бягане в стадион – да въртим едно и също, по един и същ път, ние всички бягаме по многоетажен паркинг, пълен с паркирани автомобили (тези, които са се отказали вече от тичането). А те са навсякъде, в зависимост от заряда им, кой на трето ниво, кой чак на десето.
Аз си мисля че давам любов, която вечер топли (не прежуря), сгрява (не сгорещява), да могат близките ми винаги да разчитат на мен, а вярвайте ми, не използвам вечните термини лекомислено. Обаче осъзнавам, че това което предлагам много често е недостатъчно дори за моите деца.
Преди няколко дни се разхождах с Гергана и тогава видях радиоуправляем самолет, който правеше всякакви лупинги. Спускаше се смело към земята, премяташе се настрани, летеше по гръб, след това се издигаше прямо нагоре само, за да се гмурне с шеметна скорост. След малко се издигна втори – бял, елегантен, с дълги и стройни криле. Той кръжеше леко в небето, а край него първия продължаваше с умопомрачителните лупинги. Мъже и Жени в небето.
След това видях две кончета да се целуват, приближих ги, а те отдалеч ни видяха и бавно, гордо тръгнаха към нас. Накрая ни делеше само метър и дървената отрада на различните светове.
После видях кошница с набрани ябълки пред вратата на една къща. Всички бяха прекрасни, но най-отгоре гордо се пъчеше една руса ябълка, сякаш знаеше, че е най-красивата от всички.
И накрая се разминахме с грохнала бабка, която буташе старческата си проходилка и се подпираше на нея. Поздравихме я и в следващия момент обърна към нас лице – толкова живо, толкова одухотворено с искрящи очи, а когато проговори имах чувството че се пренесохме в магичен свят – гласа й беше мелодичен, школуван, младежки. Усмихна се … и продължи да крета с грохналата си осанка.
Смъртта (казват) е добър съветник. В нейната сянка живота е по-красив. Аз съм приел моята и се радвам на красотата докато мога да я съзерцавам. Преди години дялках дървени кръстчета (бяха хубави). Тогава установих опитно, че колкото повече кръв проливах в изработката (и това е буквално – кръв, която изтичаше от порязани места) толкова по-красив ставаше кръста. Вярвам, че и в живота е така – колкото повече ни боли понякога, толкова повече щастие ще изпитаме. Колкото и предателства да сме изпитали толкова повече любов ще имаме, за да я дадем. Тя е за даване, не е за складиране, нито за описване по сухите листа на изстрадания опит.
Хората край теб трябва да профитират от любовта ти, тогава тя е истинска.
Agop Erdeklian 