Ще се познаем ли в Рая

Не знам кога отново ще се случи
да вдигна погледа си върху теб
какво ще видя – милото момиче
или в кръвта ти мраз, в очите лед?

Дари ме ти с мечтите да живея
да пия пак от извора на лудостта
показа ми защо душата може да смее
когато разбере, че не е сама.

Дали тогава пак ще ме целунеш
тъй както правеше в първите мечти
или сълзи смутено ще преглътнеш
защото и от мен понякога боли.

Дали все още искаш да те чакам
макар далеч, дори сама?
Дали те имам?! – моля те, почакай,
не казвай нищо … аз ще те чета.

А утре тук когато мен ме няма
останала сама със старите мечти
дали макар и в погледа си само
ще видиш пак искрата да блести?

Живота никога не свършва както трябва
плете си плановете той без нас
Смъртта и тя когото иска грабва.
Къде си ти, къде съм аз?

Не знам кога отново ще се случи
да вдишам пак от твоя аромат
на свежа утрин, пролетно кокиче …
в лицето си жена, в душата – моя свят.

Къде си?

Когато искам – мога и желая …
безмълвно в теб се взирам пак
какво ли търся?! старата омая?
в очите ти да видя свян … или пък мрак?

Аз искам пак сърцето ми да спира
когато зърна твоята коса
а вечер… вечер пак до късно да ти свиря
но не с китара, а със душа.

Къде си скрита в познатото ми тяло?
Кога поглеждаш през кафявите очи?
Аз търся дяволчето бяло,
което преди време ме плени.

Защо улисани във дневните си грижи
избутваме живота до ръба
споделените мечти е туй което двама движи
а в делника ни труден е любовта

Ще се счупя ли?

Понякога е тъмно и въпреки, че е ден, въпреки, че нищо много лошо не се е случило то усещането вътре в мен е на тъмнина – сива, лепкава, монотонна, глуха тъмнина. От нея няма бягство, защото е навсякъде, няма измъкване, защото е като облак който се движи с мен и в чийто център винаги съм аз. От кога е така ли? – от известно време – може би месец или два.

Човек се бори на няколко фронта. Те определят успеха или неуспеха му – това са професионалния фронт, личностното развитие и семейната хармония. При мен нещата започват да страдат винаги от професионалния фронт. За толкова години (почти 10) от както съм в търговската сфера и с мисленето на предприемач виждам как неуспехите в професионален план правят живота ми непоносимо сив и подтиснат. И ако и да не приемам нещата на живот и смърт, то мисълта че в икономически план не успявам да постигна резултатите, които искам ме прави много нещастен.

Това са трите стълба, на които се опира моята личност. Благодарение на Гергана и на нейната философия на тиха уравненост семейството е относително спокоен пристан, в който се разбиват високите вълни на бурните океани. Децата порастват, вече повече психически и емоционално, от колкото физически.

Малкия палавник развива социалните си умения на гърба на търпението и обичта, с които е заобиколен и същевременно тренира раздаването на обич без да се скъпи и без да очаква задължително декларацията на такава в замяна. Паничката му с добри спомени вярвам, че се пълни и скоро ще трябва да я замени с бъчва. В него виждам как може човек да бъде щастлив в своя завършен егоцентризъм. Без особено преживяване на терзанията на околните, без дерзаене за утрешния ден, само днес и сега, всичко предоставено от съдбата и не е неприятно е подарък, всичко което не е приятно е драма, за която си струва да се страда от дъното на сърцето докато в неговото страдание не се привлекат поне още един – двама. Едва тогава може страданието да стане поносимо, защото ще е разтворено в повече сърца и няма да тежи само на неговото. За него е важно хората, които знае че го обичат да са край него и да гледат на него с добро око. Защото е зависим от тях, много е малък и знае, че сам няма да оцелее, но дори само майка му да е до него е 99% сигурен, че всичко вече е наред.

И ние ли като порастваме оставаме с тази обвързаност от някого, който да ни внушава че света е едно по-сигурно и по-спокойно място?

Да, вероятно за повечето хора е така – повечето имат нуждата някой да им каже: „Не се притеснявай, всичко ще се оправи, аз ще ти кажа как!“. Колкото и примамливо да звучи, това е пътят към бавната смърт. Смъртта на отдадената свобода, а от там и на невъзможността за нормален градивен живот. Винаги по пътя ще има спънки, понякога те са толкова големи, че ни се струва невъзможно да ги преодолеем. Мисля, че в моя живот съм се натъквал на такива, всеки от нас го е правил. Някои са излизали премазвайки проблема, други са го заобикаляли, трети са били премазани. Всеки научава нещо за себе си в такава ситуация.

Разликата между губещия и печелещия е скрита дълбоко в същината на всеки човек. Тя не подлежи на дефиниране, тестване и прогнозиране. Всеки от нас реагира по различен начин на свободното падане в депресията или погълването от проблемите. Единия пропада до безкрай, друг пропада до време, а след това някакво гласче в него проговаря: „Хайде стига вече, омръзна ми, хайде да ставаме и да се разправим с този Проблем, крайно време е!“ Дали и кога ще се обади това гласче аз не зная, не съм намерил и формула да разбера гледайки човек от страни от кой тип е.

Много често самооценката ни е много по-различна от материала, от който сме изградени. Понякога е в положителна посока, но понякога за съжаление е в отрицателна. Когато попаднеш на втория тип – боли. Боли не защото си се разочаровал, боли защото виждаш човек, който има потенциал и качества да промени ядрото си, дори си мисли, че го е направил, но виждаш че при бурните ветрове, които неминуемо се изправят пред всеки пътник той се прегъва, навежда се и става всичко онова, което до вчера е отричал. „А дали и аз не съм такъв?“ се питаш тогава – не знам, знам единствено, че трябва да поставям единия крак пред другия и това да го правя всяка изминала минута. В тази връзка си спомням за едно изненадващо изкачване на Мальовица. В такива моменти на екстремни натоварвания наистина виждаш хората отвътре. Аз бях доволен от това, което тогава намерих в Гергана и знам, че с човек като нея мога да стигна точно там където сме решили да отидем без значение от вятъра, от липсата на екипировка, от проливния дъжд, от суграшицата или ниските температури. Има моменти когато духа тържествува над материята и е прекрасно ако тези мигове са споделени.

Но освен големите проблеми, които се изправят на пътя и поставят на проверка нашата твърдост има и малки такива, които са като висока трева, която спъва всяка твоя крачка. Като увивните растения, които се залепват за обувките и правят всяко преместване на краката мъчение или ако ви харесва повече сравнението – като тиня, която става все по-гъста и по-дълбока. Тези проблеми не се появяват като голяма стена, която в своята монолитност може да мобилизира силите ни и да ни накара на инат да я преодолеем. Те започват като дребни неприятности – камъче в обувката, болка в глезените, камъче и в другата обувка, схващане на мускулите, главоболие, хлъзгав терен, кал, баир, който съчетан с калта и мускулните болки става сериозно изпитание, но не е нещо което да ни спре нали?! Преодоляваме го, но от това главоболието само се засилва както и мускулните болки, а ставите вече пукат и хрущят при вървене. Пътя с всяка изминала крачка става все по-труден, времето се смрачава и вече не виждаш примамливата цел, а само лъкатушната пътека, която е една и съща както преди час, така и след два часа. Еднотипно, монотонно, сиво, лепкаво и неудобно, дискомфортно, като облак, който се движи с теб и от който не можеш да избягаш, защото на където и да погледнеш виждаш само него, а ти си му в средата.

Какво ми остава ли? Ами да продължавам да премествам единия крак пред другия и да не спирам да го правя. До кога? Не знам, но това е само едно от нещата, които не знам, а това няма да промени оценката ми за мен самия. Трябва ли да се чувствам добре и щастлив от това? Не! Смятам, че никой нормален човек не би се чувствал добре, но “каквото – такова“. Кога ще изляза на светло ли?! Животът не е само светлина, има и неприятни моменти има и болка, и страдание, точно както и прекрасни мигове на прозрение и хармония. За това сме живи, за да преминем през всичко и едното да ни закали, а другото да ни даде сили да преминем през закалката без да се счупим.

Ще се счупя ли? А ти?

Бъдете хармонични, но не свирете на „хармоника“

За щастие живота на всеки от нас е мъдро хармониран с много мажорни и минорни акорди. Ако бе само в една тоналност бързо щяхме да се отегчим от шоуто и да решим да напуснем концертната зала и то докато светлините все още са загасени. А вярвай ми – не е добра идея, нито приемането на делника си като „шоу“, нито това че понякога сме склонни да се съгласим, че някой друг дирижира музиката наречена живот. В тази линия ще продължа и ще кажа, че най-смелите не биха приели факта, че са зрители в този така интригуващ концерт, а не са на мястото на „първата цигулка“.

Ако стоиш някъде в залата, до другите зрители имаш грижи – дали чуваш ясно, дали някой от предните редове не ти пречи да виждаш, дали някой до теб не те разсейва … някой, с който сте се разбрали, че ще отидете заедно на концерт, но преди края той се е отегчил и е решил, че има правото да влияе и на твоя свободен избор.

Може би ще се съгласиш, че в залата е уютно, но този уют носи голяма самота. И ако в залата е тъмно и ти можеш да правиш неща, които другите няма да забележат, то това се отнася и за тях. Как би се чувствал когато знаеш, че не виждаш и не чуваш човека до теб (този, с който толкова много си искал да споделиш емоцията на красивия концерт)? Също нямаш никаква идея какво замисля и този зад гърба ти или че този пред теб може да се наклони на другата страна закривайки гледката ти, и ти ще трябва да се нагаждаш по него … във всеки един момент … да се настройваш по някой комуто виждаш само гърба.

А какво би било ако си на сцената?

Къде на сцената, там имаш избор – част от оркестъра или „първа цигулка“. Да, чух те, питаш: „защо да не съм диригента?“.  Защото неговата функция е друга и в този концерт не ни е съдено да я изпълняваме. Той се грижи за хармонията, за напасването на многото изпълнители в общ мелодичен аранжимент, казано с други думи Той се грижи за баланса.

Ако си част от оркестъра си под светлината на прожекторите, имаш активна роля в създаването на музиката, но ако кажем, че като зрител си 90% заспал и 10% буден, то тук си 80% пробуден и само 20% си пасивно съществуващ.

Приятно е да си част от процеса, твориш, даряваш музика на хората в тъмното. Ако знаете колко е зареждащо с енергия – цялото внимание фокусирано върху оркестъра, а ти си част от него, попиваш, насищаш се до степен, че когато концерта приключи имаш още много от нея и дори понякога не знаеш какво да я правиш. А не си ограбил никого, за да станеш толкова богат – зрителите доброволно са отдали вниманието и възхищението си, като при дълбока молитва и тази енергия вече е при теб. Чудесно е, от теб се иска просто да свириш правилно, защото ако допуснеш грешка много хора ще я чуят, ако е по-невинна ще разберат само другите музиканти – хората с по-чувствителен слух, ако е по-груба и зрителите ще усетят дисхармонията, която си вкарал. Но ако свириш правилно никой няма да разбере. По-лошото е, че никой от зрителите няма да разбере дали участваш в творчеството – който свири правилно не се разбира, че свири.

А ако приемеш ролята на „първа цигулка“ какво би станало?

Първото е очевидно – всеки звук от теб ще се чува от всички ясно и силно – и правилните, и неправилните. Но никой няма да брои колко правилни тона сте изсвирили, всички обаче ще отбелязват неправилните. На края на концерта няма да има резултат 100:3 (верни към грешни ходове), резултата ще бъде само „3 грешни хода – лошо!“. Какво е хубавото ли, това че свириш своята песен, оркестъра те подкрепя, диригента следи всичко да е хармонично, публиката се грижи да получаваш заряд, който би стигнал да обиколиш три пъти концертната зала бегом и то докато свириш. Изкушаващо, нали?

Светлината на прожекторите е насочена към теб, чуваш своята цигулка, затваряш очи докато леко се поклащаш от всепроникващата мощ на емоцията, усещаш погледа на другите музиканти, който те подкрепя и няма да ти позволи да паднеш в някоя ужасна грешка … и възхитата на публиката. Тя – публиката стои в тъмното, един до друг, наднича за да те види по-добре. Вдъхновени от изпълнението ти част от тях се зареждат с енергията на това, което музицираш и желанието да са в лигата на музикантите-творци ще ги съпровожда до момента, в който не заспят довечера с лека усмивка на лице припомняйки си щастието, което са изпитали там в твоята зала. Красиво е да влияеш на хората по такъв начин, приятно е да си известен, полезно е да свириш своята песен.

Дали като си там има страх от грешки?

Да разбира се, и то колкото по-добър си толкова повече страха от това да произведеш фалшив звук е по-силен, но хей, това е концерта, това са рисковете на „живото предаване“. Грешки ще има, дори са полезни, защото всички ние учим по този начин – потапяйки се в грешките си, изпивайки горчивите чаши до дъно и преминавайки през кошмарите си и второ – защото няма грешен тон в музиката, има грешно продължение. Когато си напреднал музикант можеш да хармонизираш една грешка с подходящо отиграване на продължението. Ако я оставиш като висяща грешка ще звучи грубо и фалшиво, всеки ще я разпознае и диригента ще се сърди, но ако модифицираш следващите тонове и я впишеш в музикалния си път, да – ще звучи странно, дори може леко дразнещо, но тези, които имат слуха да я доловят, ще видят и промененото продължение, а това значи, че грешката не е била напразна и е довела до целта – да те вкара в друго разклонение на музикалната река, която тече през теб.

Аха, да, прав си като питаш дали е реалистично всеки да е „първа цигулка“. Така е, първата цигулка е само една на голям оркестър и една на още по-голяма публика. Това е рядко и ако всеки иска то това е нереалистично, така е, но … не, няма да кажа, че пиша за това, че ти си уникален и вярвам в теб. Да – вярвам, да – уникален си … но не чак до там. Приеми, че това е твоя концерт, твоята сцена и твоя момент. Не си длъжен да преотстъпваш главната роля в твоя сън на някой друг, а концерта е твоя сън – същия онзи сън, в който ще потънат слушателите, които са се вдъхновили довечера и същият онзи, който владее другите – тези които слушат безучастно.

Всеки човек пътува в потока на хармоничната музика. Ако на някой му се струва, че не е така ще припомня, че хаоса е ред от по-висш порядък. Когато не можем да видим закономерностите зад събитията ги възприемаме като хаос, но това не го прави наистина такъв.

Дали искам от теб да си това, което описах по-горе – първа цигулка: „Красиво е да влияеш на хората по такъв начин, приятно е да си известен, полезно е да свириш своята песен.“?

Не, не искам това. Бих се радвал да ви видя в ролята на най-значимия музикант във вашия концерт, но такъв който оставя енергиите и музиката да се слеят в него, а след това да ги пропусне през себе си. Не искате запъхтяно да препускате акумулирали толкова емоции и чужди енергии в себе си. Не искам да ви виждам да свирите като на хармоника – при вдишване и при издишване. Енергиите се отключват, отдават, събират, но не ставайте техни жертви – истинския музикант трансформира звуците в музика и вдишванията в живот. Това е твоя концерт, твоята зала, твоята публика, дори и диригента е твоя диригент. Нищо не е поставено там, за да те накара да прекаляваш с каквото и да е – свири, създавай, откривай новите пътища на музикалната си дарба, но никога не се поддавай на изкушението да смяташ, че си нещо по-специално от другите. И когато прожекторите угаснат имай достойнството да се поклониш на публиката!

Ахтамар

Скъпи деца, това няма да е приказка за мечти и красиви моменти, нито ще възпява любовта като най-свещеното чувство, което ще спаси света. Във всичко (и вярвайте ми наистина във всичко) мярката е най-важното качество. Опитвайте се всичко в живота ви да бъде с мярка, дори и когато искате да се потопите в дадено изживяване до дъно, пак дръжте в ума си „заземяващата“ мантра – „Не винаги ще е така“. Това не означава да се ограничавате в раздаването на себе си, защото няма как да си това, което си ако не си се раздробявал на парчета преди да се събереш. Означава да се опитвате да прогледнете зад картината, която е пред очите ви. За всяка трудност има лек, понякога толкова прост, толкова интуивен, че може да ви изненада.

Хората ще ви казват “нищо не e толкова просто” или “всичко е много просто”. А то е такова, каквото е, а как ние го виждаме – ето там е въпроса? Умните хора имат навика да го виждат сложно, простите – просто, вие от кои сте? Защото аз го виждам просто.

Тук ще ви разкажа една приказка, така както ми бе разказвана от моята майка когато бях малък. Имахме метален релеф закачен на стената изобразяващ жена с протегнати ръце, над които имаше огън. Тя самата стоеше на камъни досами буйна вода загледана напред, някъде извън очертанията на картината.

В арменската митология има една история за печална любов – историята за Ахтамар. Красива девойка живееща на остров и момък, който плувал през буйните води вечер, за да бъдат няколко часа заедно. Тя (разбира се) била принцеса, а той (разбира се) бил простосмъртен селянин, който дръзнал да се отдаде на любовта си към нея. Всяка вечер Тамар (така се казвало момичето) излизало на камъните на острова с един светилник, за да покаже на младия къде е брега и той да може да дойде при нея. Всяка вечер те се радвали на забранената си любов, докато една злощастна такава бащата на Тамар не загасил фара, по който младежа се ориентирал в нощта – огъня в ръцете на дъщеря си. А момчето, неможейки да се ориентира в черните и буйни води (на живота), умира със стон на жадните за любов устни – “Ахх, Тамар”. От тогава острова се наричал Ахтамар, за да увековечи Любовта.

История колкото трагична, толкова и емблематична по много направления.

Първото е, че впряга мечтата заложена във всеки от нас да се осъзнае в един момент от живота си като принц или принцеса и да бъде възмезден за многото страдания, които е преживял. Да дочака момента, в който живота ще му поднесе на тепсия заслужената награда за неговото израстване. Историите на всички приказки „… и заживяли щастливи заедно“ дори и на Хари Потър са все един и същи преразказ на нещо заложено дълбоко в нас. Искаме да вярваме, че сме по-специални и заслужаваме по-добро отношение, та ние сме принцове и искаме принцесите.

Защо да не мечтаем за кралиците? Защо ние да не сме кралете?

Моят отговор е следният – защото сме лениви и безотговорни. Не желаем да плащаме цената на добрия живот, искаме да берем плодовете му. Принца си има баща, който се грижи за добруването, самия принц може само да язди белия кон в търсене на подходящата принцеса. При нея приказката е огледална, но с тази разлика, че не е необходимо дори да има баща крал. Достатъчно е да е красива и да вярва, че е нещо повече от другите и то в някакво (много често тясно и ограничено) отношение. Това вече й дава правото да изисква обожанието от страна на чаровния принц. Останалите простосмъртни сме извън тази „игра на тронове“, ние сме прости хора с прости нужди и прост живот.

И дори понякога да осъзнаваме своята простота ние не променяме нищо, само изчакваме да ни мине настроението, да отмине „осъзнаването“. Човек е склонен да започва всичко, но завършва само някои неща, а най-често нищо. Защото е … мързелив, нерешителен, глупав, самонадеян.

Но често принцовете и принцесите, вдигайки за момент поглед от огледалото, от което са обсебени, виждат по някоя селянка или селянин, които слагат в малкия си джоб красивите благородници. И тогава стават драмите. Тогава стигаме до втората втъкана нишка в горната история – това за трагичната истинска любовна история.

Нека започна от определението за любов спрямо общоприетото схващане.

Това е силно привличане между хората, което съдържа (разбира се) сексуален елемент.

Всъщност, за да се стигне до състояние на влюбеност, трябва да са изпълнени две условия. Първото е да има налице силно привличане между хората, второто е да има обективна причина това привличане да не може да бъде задоволено. Сетете се за всички емблематични любовни истории като Ромео и Жулиета – пречка породена от враждата на родовете, горната история – любов между различни касти. Красиви истории за ненужни жертви. Но няма как да се стигне до това специфично състояние без да има пречка, а тя колкото и да внася трагизъм в историята е жизнено необходима, за да съществува красивата емоция.

Да повторим Любов (изпепеляващата общопризната и възпята от всички творци) = силно сексуално привличане + невъзможност за неговата реализация.

Има и още една непопулярна история за появата на любовта. Тя била измислена от евреите, за да не плащат за секса.

Човек може да изпитва различни видове привързаност – от най-алтруистичната обич насочена към природата или човечеството като цяло до себичното желание за притежание.

Любовта от друга страна е нещо, от което всеки разбира. Тук ще говорим за това не дали го разбира, а как го разбира. За всеки любовта е нещо индивидуално. Не знам дали ще ми повярвате, но всеки, всеки влага различен смисъл в тази толкова прекрасна думичка.

Любов от пръв поглед – има или няма? Как смятате?

Вечна любов – има или няма?

За първа любов съм съгласен, че няма какво да питам, но последна любов?

Добрите въпроси са толкова ценни както и добрите отговори. Учете са да ги задавате, дори и да няма кой да ви отговори, самия факт, че можете да ги дефинирате означава, че вие самите сте на половината път до отговорите им.

Обич е желание за грижа и емоционална обвързаност към някой или нещо. Обичта има различни нива на градация и е повече избор на индивида отколкото натрапено чувство. Нека да го поясня – човек избира кого да обича, как да го обича и доколко да го обича. Защо и кога ще реши, че иска да обича е тема на друг един разговор. Но обичта е до голяма степен като Щастието и Доверието – въпрос на избор и делегиране. Знам, че това ще породи много силна реакция за опровержение, но нека вкараме поправката, че това е въпрос на осъзнатост, въпрос на личен избор и не на последно място – въпрос на човек.

Моето тълкувание на Любовта звучи по-сухо – това е дълбока (най-силната) обич, на която човека е способен, минала през изпитанията на времето и пространството. Времето – защото само една торба сол изядена с един човек може да ти даде престава за неговата сърцевина. Пространството – защото то ни дава възможности за толкова разнородни изпитания, че колкото и да се притваряме в един момент проличава вътрешното неподправено аз.

Знайте, че всеки може да обича с различен интензитет, зависи колко емоционален е, какъв багаж носи и колко “отворено” сърце има.. но любовта е възможна само към някой, който толкова надълбоко е свързан с теб, както само многото изпитания могат да обвържат … и многото задружно преодолени трудности. Любовта, която е давала сили да продължите, когато вече е нямало път и мозъка е нашепвал, че е безсмислено … но сте го правили, защото сте имали доверие на човека до вас, и защото с него се чувствате щастлив … дори и там където човешки крак не е стъпвал, дори и до там от където можете и да не се завърнете.

В тази връзка за мен няма любов от пръв поглед (привличане – да, но това все още не е любов) и да – има вечна любов … и щастлив е онзи, който плува в нейните води.

Но има опитомяване основано на страха от загуба – да го привържеш към себе си, да го направиш зависимо. Да те гледа в очите с отдадеността на домашен любимец. Много от нас прекрачват тънката граница на обичта преливайки я в обсебване. Може да попитаме защо никога не е същото в отношенията между двама.  Ами да, не е същото, никога не може да е същото … нито трябва, ако беше щяхме да си въртим кръгчета на стадиона. Защото живота ни не е бягане в стадион – да въртим едно и също, по един и същ път, ние всички бягаме по многоетажен паркинг, пълен с паркирани автомобили (тези, които са се отказали вече от тичането). А те са навсякъде, в зависимост от заряда им, кой на трето ниво, кой чак на десето.

Аз си мисля че давам любов, която вечер топли (не прежуря), сгрява (не сгорещява), да могат близките ми винаги да разчитат на мен, а вярвайте ми, не използвам вечните термини лекомислено. Обаче осъзнавам, че това което предлагам много често е недостатъчно дори за моите деца.

Преди няколко дни се разхождах с Гергана и тогава видях радиоуправляем самолет, който правеше всякакви лупинги. Спускаше се смело към земята, премяташе се настрани, летеше по гръб, след това се издигаше прямо нагоре само, за да се гмурне с шеметна скорост. След малко се издигна втори – бял, елегантен, с дълги и стройни криле. Той кръжеше леко в небето, а край него първия продължаваше с умопомрачителните лупинги. Мъже и Жени в небето.

След това видях две кончета да се целуват, приближих ги, а те отдалеч ни видяха и бавно, гордо тръгнаха към нас. Накрая ни делеше само метър и дървената отрада на различните светове.

После видях кошница с набрани ябълки пред вратата на една къща. Всички бяха прекрасни, но най-отгоре гордо се пъчеше една руса ябълка, сякаш знаеше, че е най-красивата от всички.

И накрая се разминахме с грохнала бабка, която буташе старческата си проходилка и се подпираше на нея. Поздравихме я и в следващия момент обърна към нас лице – толкова живо, толкова одухотворено с искрящи очи, а когато проговори имах чувството че се пренесохме в магичен свят – гласа й беше мелодичен, школуван, младежки. Усмихна се … и продължи да крета с грохналата си осанка.

Смъртта (казват) е добър съветник. В нейната сянка живота е по-красив. Аз съм приел моята и се радвам на красотата докато мога да я съзерцавам. Преди години дялках дървени кръстчета (бяха хубави). Тогава установих опитно, че колкото повече кръв проливах в изработката (и това е буквално – кръв, която изтичаше от порязани места) толкова по-красив ставаше кръста. Вярвам, че и в живота е така – колкото повече ни боли понякога, толкова повече щастие ще изпитаме. Колкото и предателства да сме изпитали толкова повече любов ще имаме, за да я дадем. Тя е за даване, не е за складиране, нито за описване по сухите листа на изстрадания опит.

Хората край теб трябва да профитират от любовта ти, тогава тя е истинска.

Тихо съзерцание

Затварям очи и ти си там
Гола тичаш по полето запотено
крилете те отнасят, оставам сам
сам със душата изнурена.

Дали ще се върнеш в съня ми
с онази усмивка на лице,
с коси по гърдите разпилени
и милувката на меките ръце?

Ще ме погледнеш ли в душата
за да потърсиш там Мъжа
ще ми дадеш ли тишината
… за да разцъфтя?
(Септ. 2021)

Когато страдаш

Нещата бавно избледняват.
Вкуса отива си последен от света.
Душата страда, но в нея избуяват
красиви рими, покълват новите неща.

Когато няма кой да ти отвори,
когато сам заспиваш в нощта,
когато плачеш, мръзнеш и проклинаш
повярвай ми, че вътре имаш светлинка
… и няма нужда от това
… никога не си бил сам в света.


(Септ. 2021)

Само понякога

Понякога е трудно да се смееш
поглеждайки във тази тъмнина
поле от хора, как да ги засееш
поне със малко топлина?

Понякога е трудно да не плачеш
поглеждайки към босото дете
подпряло братче пеленаче
потъващи и те в това поле.

Понякога забиваш си остена
поправяйки със собствената кръв
поличби, грешки, всяка тема
… докато имаш още … кръв.


(Септ. 2021)

Обичам

Най-обичам, като обичам да обичам … както никой до сега
и във себе си да вричам причината за любовта.

Най-обичам да се вглеждам в тези хубави неща
които правят и за мене и за тебе по-красив света.

Най-обичам де се видя в жадните очи
които ме прогарят тъй дълбоко, че сърцето ми бучи.

Най-обичам да запея с цяло гърло и душа,
а пък тленното ми тяло да се слее със света.

Най-обичам да се вслушвам в детските игри
там започнал е живота, там ни връща когато най-боли.

Най-обичам да се смея и на себе си дори
със усмивка се посрещат лесно трудните беди.

Най-обичам да те гледам, тихо, кротко със любов
и във този миг на вечност, знам че вече съм готов.

Ах, колко искам

Искам да ти кажа колко те обичам
вплел ръце във твоите коси
чувствайки сърцето, което бие тихо
а със него свят един тупти.

Искам да се вгледам в погледа ти топъл
там където има само мир и добрина,
където свършва грачещия вопъл
залял света, чак до нашата врата.

Искам да заспивам все до тебе
всяка вечер, чак до края на света
и да знам, че съм обречен
да съм твой и ти за мен да си Една.
(Авг. 2017)